В този миг зад нея прозвуча изненадващ вик „Ха!“ и я стресна. Обърна се рязко и се озова срещу група дрипави мъже и жени, дори няколко деца. Уплашена, Пен повика факлоносеца, но той моментално хукна да бяга, размахвайки факлата като оръжие.
— Страхливец! — извика гневно Пен. Бягството му я вбеси и тя забрави страха. За съжаление гневът й трая само миг, заменен от отчаяното прозрение, че щеше да направи по-добре, ако беше чакала сред навалицата на водната стълба пред палата. Вместо това бе последвала един глупав импулс, който можеше да има смъртоносни последствия.
Тя се опита да си пробие път през заобиколилите я хора, но те се стълпиха около нея и я зяпнаха с гладни очи. Сбръчкани лица, беззъби уста… Доста време никой не се помръдна. Накрая един мъж протегна ръка и докосна рамото й. Това беше знак за другите. Жените се сбутаха и се вкопчиха в нея. Задърпаха я от всички страни. Ужасена, Пен се опита да говори с тях, но никой не я чуваше. Мръсни пръсти отвориха наметката й и разкриха скъпоценния накит на гърдите й, който блесна като звезда в мрака. Тогава всички се нахвърлиха върху нея, съскайки като зли духове.
Пен чу собствения си вик и започна да се отбранява с неочаквана упоритост. Досега не знаеше, че притежава такава сила. А после, съвсем неочаквано, бедняците я пуснаха и хукнаха да бягат. Чуха се викове и писъци, които изведнъж зазвучаха съвсем човешки.
От нищото изникна мъж, целият в черно, и размаха рапирата си с увереност, издаваща дългогодишен опит. Сребърното острие разсичаше въздуха почти безшумно. Мъжът не беше сам. Редом с него се биеше по-дребна фигура, отличаваща се със същата сръчност.
Появата на двамата мъже беше спасение за Пен. Тъй като нямаше оръжие, за да се сражава редом със спасителите си, тя се отдръпна настрана и направи бегъл оглед на облеклото си. Наметката й беше изпокъсана, от дясната й ръкавица липсваше един пръст, но стоеше твърдо на краката си и не беше ранена.
Уличката се опразни толкова бързо, колкото се бе напълнила. Оуен Д’Арси посегна към нея и я привлече към себе си — инстинктивно, реши Пен. Тя се облегна на гърдите му и усети ударите на сърцето му под наметката, спокойни и равномерни, сякаш не беше водил битка. Отпусна се с доволна въздишка и когато възстанови силите си и се овладя, осъзна, че е изпитала най-големия страх в живота си.
— Много ви благодаря, сър — пошепна тя и се изтръгна от прегръдката му, защото имаше чувството, че волята й отслабва с всяка секунда, в която остава до него. — Пред мен вървеше факлоносец, но когато ни атакуваха, негодникът побягна.
— Не е препоръчително да се движите в тази част на града, придружена само от факлоносец — отговори Оуен и прибра оръжието си. — Забелязах, че ви няма на водната стълба, но изобщо не помислих, че ще си тръгнете сама. Запали факла, Седрик!
Пажът му извади от кожената торбичка на кръста си прахан и кремък. Пръснаха искри, пламна светлинка, която образува малък златен кръг. Оуен Д’Арси протегна ръка и улови Пен под брадичката, както бе направил и при първата им среща. Обхвана я здраво и я огледа внимателно под сиянието на факлата.
Внезапно Пен се разтрепери. Коленете й омекнаха и тя се облегна на стената. Това нямаше нищо общо със своеобразната сила в черните очи, устремени към нея, нито с властното спокойствие, което излъчваше цялото му същество, а беше последствие от нощния епизод. Сега, когато вече не беше нужно да се напряга, тя изпита въздействието на шока.
— Ранена сте — проговори Оуен с мелодичния си глас. — Един от онези мръсни скитници ви е одраскал. — Той опипа тила й, свали яката на наметката и плъзна пръсти от ухото към рамото й. По пръстите му полепна кръв. Едва сега Пен усети болката, не само на това, но и на други места. В малкото минути, изпълнени със смъртен страх, тя се бе отбранявала отчаяно и усещаше нараняванията едва сега.
— Ръбовете на раната изглеждат доста зле. Вероятно е причинена от остър камък или нещо подобно. Във всеки случай трябва веднага да се погрижим — реши Оуен. — Да побързаме, защото „оръжието“ може да е било замърсено. — Той я загърна отново в наметката. — Да вървим. Тук наблизо има едно заведение…
— Какво заведение? — Пен не му позволи да хване ръката й и да я поведе по уличката. Седрик вече вървеше напред с факлата. В сърцето и отново пламна страх. Тя не познаваше този мъж. Вярно, беше му задължена, защото я бе спасил, но присъствието му предизвикваше тревога. Инстинктът й подсказваше, че не бива да го следва на чуждо място. Откъде можеше да знае къде я води? Защо я бе проследил? Защо я бе целунал? Какво означаваха думите му, че се интересува от нея? И с какво будеше нейния интерес?