В момента не беше в състояние да потърси отговор на последния въпрос.
— Смятам да взема лодка от следващата водна стълба — отговори хладно тя. — След около час ще съм си вкъщи. Там ще се погрижат за мен.
Оуен не искаше да я уплаши, но и не можеше да пропусне този изпратен му от небето случай да се сближи с нея. Затова настоя меко:
— Нямате причини за тревога, лейди Пен. Не и в моята компания. Колкото по-дълго оставете раната непочистена, толкова по-голяма е опасността да се възпали. В непосредствена близост до стълбата Хорзфери има таверна, в която ме познават. Там ще ни дадат гореща вода, превръзки и прилично греяно вино. После лично ще ви съпроводя до резиденцията на принцесата.
Пен изпитваше все по-силна болка в тила и когато се пипна предпазливо, кожата беше гореща, а пръстите й кървави. Вероятно нападателят беше взел мръсен камък от улицата или остро парче желязо от купчина боклук. Придружителят й беше прав. Раната трябваше незабавно да бъде почистена. Таверната сигурно беше пълна с гости, там бяха кръчмарят, жена му и прислугата. Нормална, безопасна обстановка.
— Е, добре, щом казвате… — кимна колебливо тя.
Двамата се запътиха бързо към водната стълба и Пен скоро усети колко е зависима от силната му ръка под лакътя си. Собственото й тяло заплашваше да се предаде. Тя си заповяда да се стегне, да изпъне рамене и да стъпва твърдо на земята. Стори й се извънредно важно да не показва слабост. Нямаше представа защо толкова държи да се покаже силна, но беше убедена, че този мъж иска нещо от нея и тя трябва да е нащрек и да показва сила.
Нищо от онова, което се бе случило от първата й среща с Оуен Д’Арси, не беше в състояние да я разубеди, че си има работа с крайно опасен човек.
3
— Значи е била там горе? — Лейди Брайънстън вдигна глава към голямата галерия, която опасваше половината зала.
— Да, видях я там малко след като принцесата и свитата й се сбогуваха. — Майлс Брайънстън говореше леко завалено, погледът му беше устремен към чашата, която стискаше в ръка.
— Какво ли е търсила там? — попита пискливо лейди Джоан, проследи погледа на свекърва си и лицето й пламна още по-силно.
— Душила е, както винаги. Ровила се е в нещата ни — отговори старата дама и устните й образуваха тънка линия над масивната брадичка. — Не се предава. Упорита е като вол.
— Даже собственото й семейство не й вярва — отбеляза Майлс и се оригна доволно. Изпразни чашата си и се прозя широко.
Голямата зала беше пълна със слуги, които се трудеха усърдно, за да разчистят и подредят след празненството. Повечето свещи бяха догорели, цепениците в камината тлееха, студът гонеше и последните остатъци от топлина, оставени от отишлите си гости.
— Разбира се, ние се надяваме, че никой не й вярва — промърмори като на себе си майката. Семейство Кендъл беше могъщо и имаше влиятелни приятели. Ако някой от тях повярваше в безумната идея на момичето, последствията щяха да бъдат необозрими.
— Защо да й вярват? — попита Джоан и едва потисна прозявката си. — Оттогава са минали две години. Какво могат да намерят. От мъртвото дете вече не е останало нищо.
— Така е, но не искам да си имам неприятности със семейството й — отговори студено свекървата.
„Ако Майлс се е справил добре, наистина не е останала никаква следа.“
Лейди Брайънстън хвърли бърз поглед към сина си и в очите й светна съмнение. Много го обичаше, но нямаше как да не признае, че му липсва интелигентност. Големят му брат беше съвсем друг: с буден, светъл ум. Схващаше бързо и действаше бързо. Но докато Филип не позволяваше на майка си да го води, Майлс се подчиняваше на диктата й като кученце. Докато Филип отказваше дори да се докосне до нещо нередно и несправедливо, Майлс следваше указанията й с неотслабващо усърдие и ги изпълняваше съвсем точно. Да, Майлс със сигурност беше свършил добре работата си и не бе оставил следи.
След като се увери, че вниманието на лейди Джоан е привлечено от други неща, лейди Брайънстън каза тихо на сина си:
— Време е да направим проверка на споразумението. В случай, че е останало нещо, трябва да се намесим, и то скоро. Разбра ли ме?
Майлс реагира с тихо изръмжаване и посегна към гарафата с вино.
— Няма да пиеш повече — отсече нетърпеливо майката. — Искам да ми кажеш какво говорихте с дук Нортъмбърленд. Остана почти двайсет минути в неговата компания.
— За лов — отговори кратко Майлс и подаде чашата си на слугата, който мина покрай тях с полупразна бутилка. — Говорихме за лов.
— Това ли е всичко? Нали ти наредих да се осведомиш за състоянието на краля?