— Нищо не разбирам — повтори упорито Мери, устремила поглед към другия край на кабината, където стоеше Пен с детето на ръце. — Как ще избягаме, като сте понесли със себе си дете?
— Убедена съм, че малкият няма да ни създава грижи, мадам — отговори спокойно Пен. — Досега се държа много добре. — И целуна главичката на момчето.
Откакто бяха излезли от Гринуич, Филип не смееше да се помръдне, но Пен с облекчение забеляза, че е започнал да възприема новото си обкръжение. Големите тъмни очи непрестанно шареха насам-натам и оглеждаха тясната кабина и трите жени в нея, които отговаряха на погледа му с ужас и съчувствие, развълнувани от историята, която им беше разказала Пен.
Ако положението не беше толкова сериозно, Пен щеше да се забавлява от безмълвното им смайване, когато я видяха на кея с дете на ръце. Тя изчака Мери, Сюзън и Матилда да се качат на лодката с приготвените кошници, качи се последна и даде заповед на лодкаря да потегли незабавно.
През следващия час разказа на принцесата и двете придворни дами цялата история на детето. Беше подготвена за възраженията на Мери и заяви спокойно и решително, че няма никакво намерение да се раздели със сина си.
— Значи кавалерът ви помогна да го намерите? — попита замислено Сюзън.
— Как може да има толкова зли хора като свекърва ти? — Матилда беше изумена. — Как е възможно да причиниш това на едно дете? Не мога да повярвам!
Мери мълчеше. Много добре си спомняше как собственият й баща я обяви за копеле и анулира брака си с майка й, защото бил кръвосмешение. Лиши я от титлата й и я принуди да стане придворна дама на несъщата си сестра. По негова заповед я оставяха гладна, отказваха й подходящи дрехи, затваряха я в студени, ветровити помещения, лишиха я дори от компанията на майка й. Даже когато беше близо до смъртта и дамите й бяха убедени, че са я отровили, Хенри не позволи на майка й да се грижи за нея.
В името на династическите амбиции родителите и роднините бяха готови на всякакви жестокости.
— Вашият кавалер е много изобретателен — отбеляза след малко тя. — Истинско щастие, защото нашата надежда почива върху неговите таланти. Вероятно е подготвил всичко за детето?
— Не — призна Пен. — Той не знае, че ще взема Филип. Но съм сигурна, че ще се справи.
— Дано сте права! — Мери примирено поклати глава.
— Как ще потвърдите идентичността му? — Сюзън се наведе към нея и колебливо помилва нежната детска ръчичка. Малкият потрепери, но не издаде нито звук.
Пен го прегърна по-здраво и се обърна към Мери.
— Надявам се, че мама и лорд Хю знаят какво предписва законът — но вашето застъпничество със сигурност ще облекчи много задачата ми, мадам. Вашето заявление, че го признавате за законен граф Брайънстън, ще има голяма тежест.
Мери я погледна намръщено.
— Не и в сегашната ми позиция, Пен. В момента не разполагам с никаква власт.
— Това ще се промени, мадам — възрази уверено Пен. — След смъртта на брат си ще станете кралица.
— Да се надяваме — отвърна принцесата с иронична усмивка. — Докъде стигнахме?
Пен стана и излезе на палубата. На северния бряг се виждаше дворецът Уайтхол. Тя сложи детето на парапета и му заговори нежно. Той измърка доволно, но не каза нито дума.
Пен стисна ръчичката му и очите й се напълниха със сълзи. Пръстчетата му бяха толкова мършави и крехки, само кожа и кости. На тази възраст Ан имаше трапчинки, а ръчичките и крачетата й бяха пълни и пухкави.
Това ще се промени, закле се безмълвно тя. Много скоро малкият Филип щеше да изглежда като всички деца на неговата възраст. А тя щеше да преживее деня на разплатата.
Пен се върна с детето в кабината и съобщи уверено:
— Вятърът и течението са с нас, мадам. След около час ще стигнем Блекфриърс. Никой не ни преследва.
Антоан Дьо Ноай се уви по-плътно в наметката си и отново прокле ледения вятър, който духаше откъм реката.
— Защо трябва да стоим навън? — изфуча той и се обърна към придружителя си. — Моят салон е сигурен и много по-топъл.
— Предпочитам да водя този вид разговори навън — отговори Оуен. — Понякога и стените имат уши. Освен това следобедът е хубав, може би малко студен, но иначе безкрайно приятен. — Той посочи голите дървета, чиито клони стърчаха към ясносиньото небе и блещукаха под филигранната ледена покривка.
Дьо Ноай изобщо не се впечатли от красивата зимна картина. Въздъхна дълбоко и впи поглед в лицето на своя най-добър агент. Виждаше и усещаше лошото настроение на кавалера… личеше по линията на брадичката и по заплашителните светкавици в очите му. Нещо го беше засегнало дълбоко.