Приливът се бе сменил с отлив и течението на реката беше много силно. Оуен нае първата лодка, която му се изпречи пред очите, и поръча на лодкаря да го откара в Бейнардс Касъл.
Вечерта беше леденостудена, небето приличаше на черна палатка, осеяна със звезди, чиято сребърна светлина осветяваше бързото течение на Темза. Малка лодка с ловци на змиорки танцуваше по водната повърхност на калните крайбрежни плитчини, гласовете на мъжете отекваха ясно в студения нощен въздух.
Оуен скри брадичка в яката на палтото — като охлюв, който се скрива в черупката си, и още веднъж начерта плана си.
— Бейнардс Касъл, господине! Както виждам, пристигате в изискана компания.
Гласът на лодкаря го върна отново в ледената нощ. Той се надигна и погледна към мястото, където Флийт ривър се вливаше в Темза. Там се издигаше дворцовият комплекс, който владееше околността. Три лодки се бореха със силното течение, за да могат да стигнат до кея. Първата и най-малката беше с флага на дук Нортъмбърленд.
— Прибери веслото — пошепна Оуен. Преди малко беше чул колко ясно отекваха гласовете на мъжете над водата. — Остани в средата на реката!
Лодкарят моментално изпълни заповедта и се сви на пейката, нахлупи шапката си и вдигна високо яката на палтото.
Оуен се обърна бързо и угаси фенера на лодката. Звездите осветяваха реката, но лодката беше малка и лежеше спокойно върху водата.
Той остана напълно неподвижен и съсредоточи поглед върху разиграващата се наблизо сцена. Гребците от първата лодка все още се бореха със силното течение, а другите две, които бяха доста далече от кея, се движеха опасно близо една до друга. Чуха се ругатни. От кабината излязоха трима мъже.
Нортъмбърленд, Пемброк и Съфолк.
Оуен кимна мрачно. Бе предвидил, че новината за пристигането на принцесата в резиденцията на Пемброк ще стигне до Гринуич в късния следобед. Очевидно тримата членове на коронния съвет не си бяха губили времето. Това означаваше, че идва и неговият ред.
Тримата мъже, които стояха приведени до релинга, бяха задълбочени в разговор, но очевидно очакваха с нетърпение да слязат на брега. Оуен не чуваше нищо от разговора им. Но и не беше нужно. Погледът му шареше по бреговата линия.
— Насочи се към брега точно до устието на Флийт Ривър — заповяда той. Гласът му беше само лек шепот, но лодкарят го разбра много добре.
Той натисна отново ремъците и загреба със силни удари към плитчината. Оуен му плати и слезе на брега. Плитчината беше покрита с дебел пласт лед и ботушите му не потънаха в калта. Той стъпваше предпазливо и лодкарят, който го следеше с поглед, остана с впечатление, че пътникът му се плъзга като призрак по гладката ледена повърхност — толкова тихи бяха стъпките му.
Навсякъде намираше опора, правеше крачка след крачка със сигурността на сомнамбул. Само след минута излезе на твърда земя, а ботушите и панталонът му бяха абсолютно чисти.
Оуен спря и се ослуша. Водната стълба на палата беше скрита от погледа му, защото се намираше точно на завоя към устието на Флийт ривър. Но тъй като беше само на сто стъпки от стълбата, той чуваше гласовете на тримата мъже съвсем ясно.
Промъкна се по-близо, скрит във високата тръстика. Тримата членове на коронния съвет най-сетне бяха слезли на кея. От втората лодка се точеше колона войници.
— Това не ми харесва — каза тъкмо Пемброк. — Не можем да го направим без изричната заповед на краля.
— Кралят няма да заповяда да арестуват сестра му. Трябва да го убеждаваме много дълго — отговори нетърпеливо Нортъмбърленд. — Надявах се да имам ден или два, за да мога да го убедя, но през това време Мери трябваше да остане в Гринуич под наше наблюдение. Само че принцесата реши да вземе нещата в свои ръце… Много ми се иска да разбера кой я съветва и кой й е помогнал да избяга… Не е възможно да е планирала сама така наречения „излет по реката“. Наистина ли е била болна? — Той изруга и се изплю във водата. — Много скоро ще разбера. Сега обаче трябва да я арестуваме, преди да е напуснала Лондон.
Оуен се изкачи бързо по стръмния бряг и се запъти към стените на палата. Ледът скърцаше под ботушите му. На кея зад него тримата мъже продължиха разговора си.
Щом стигна горе, той се обърна наляво и изтича, прилепен до стената, до една малка странична портичка, която се използваше рядко. Беше я открил при предишните си посещения, когато принцесата все още живееше тук, а не в Гринуич.
Постът на портичката се огледа недоволно в ледения мрак, за да открие откъде беше дошъл тихият вик. В следващия момент вече лежеше в дълбоко безсъзнание под близкия храст.