— Радвам се да ви видя, кавалере. — Мери се надигна от мястото си. Говореше спокойно, но чертите на лицето й издаваха страх. Влезлият мъж излъчваше опасност. — Очаквахме ви? Има ли новини от Гринуич?
— Ей сега, мадам! — Гласът на Оуен прозвуча рязко. Той се огледа и се запъти към съседната стая. Апартаментът на принцесата се състоеше от няколко стаи, някои от които не бяха по-големи от стенни шкафове, докато други бяха много просторни. От една стая се влизаше в следващата и всички заедно образуваха дълъг коридор.
Пен взе Филип на ръце и забърза след Оуен, който минаваше от стая в стая. В седмото, последно помещение, предвидено за пажовете на принцесата, той отиде до вратата, заключи я и спусна резето. После се обърна към Пен, която се беше задъхала.
— Има ли друга врата, през която може да се влезе в апартамента на принцесата?
Тя поклати глава.
— Не, доколкото знам…
— Ела с мен. Нямаме никакво време. Те ще се появят всеки момент. — Той мина покрай нея и забърза обратно към салона на принцесата.
Пен го следваше по петите. Когато Оуен влезе в салона, трите жени скочиха. Бързането му бе събудило страха им.
— Какво става, кавалер Д’Арси? — Мери зададе въпроса със спокоен глас, но треперещите и ръце бяха по-красноречиви.
— Заплашва ви незабавен арест, мадам — отговори честно той и отиде до четирите малки прозореца, издълбани във външната стена. През портата тъкмо минаваше отделение стрелци.
— Надявах се Нортъмбърленд да действа по-предпазливо, но той очевидно не е успял да обуздае нетърпението си.
Мери вдигна ръка към гърлото си. Кръвта пулсираше във вените й. От устните й обаче не се отрони нито звук. Оуен застана пред прозореца и обясни:
— Ще използваме измамна маневра и мисля, че ще успеем да им се изплъзнем. — Изведнъж се усмихна и Пен чу как всички, освен нея си отдъхнаха.
Усмивката му имаше за цел да вдъхне кураж на трите жени и да изпълни сърцата им с увереност.
Нима не го забелязват? — запита се учудено Пен. За нея беше кристално ясно, че той не беше в настроение за искрена усмивка, макар че имаше доверие в способността си да ги изведе от трудното положение.
Филип изхленчи уплашено и тя притисна личицето му към рамото си. Вероятно дамите харесваха подобна демонстрация на мъжка сила. При други обстоятелства тази мисъл щеше да я разсмее и да събуди у нея желание да я сподели с Пипа. Дъщерите на лейди Гуинивиър бяха възпитани да не се впечатляват от мъжката самоувереност.
— Никой не знае, че съм тук, следователно никой не знае, че съм ви предупредил за непосредствената заплаха — продължи все така уверено Оуен. — Те идват с очакването, че ще бъдат пропуснати безпрепятствено, затова няма да се опитат да нахлуят със сила, защото подобно действие ще предизвика обществено недоволство и народът може да се разбунтува. Сигурен съм, че коронният съвет има намерение да ви измъкне оттук и да ви отведе в затвора, докато градът спи.
Мери кимна. Малко цвят се върна на бузите й.
— Народът ме обича! — Това поне отговаряше на истината.
Оуен не отговори. Вместо това отново се обърна към прозореца. Нортъмбърленд, Съфолк и Пемброк влязоха в двора на палата през главната порта, обкръжени от отделение войници. Цяла войска, за да арестуват една крехка жена, помисли си подигравателно кавалерът. Важните господа явно се бояха от реакцията на населението. Лондончани имаха свои собствени закони и следваха само тях. Простолюдието беше привързано към принцеса Мери и беше готово да я защитава. Точно тук беше ключът на плана му.
— Пен, моля те, угаси всички свещи и остави само една.
Пен се подчини безмълвно.
Оуен продължи шепнешком, но така, че всички да го чуват:
— Когато дойдат, ще видят, че под вратата не прониква светлина. Пен, ти ще застанеш до вратата и ще обясниш на дука, че принцесата се е оттеглила за сън. Ще кажеш, че пътуването я е изморило и дамите й се опасяват да не получи нов пристъп на треска.
Пен кимна решително. Имаше чувството, че е зрителка в театъра и следи отстрани драмата, която се разиграва на сцената. Настани Филип удобно в скута си и започна да разтрива гръбчето му. Той беше заспал, но тя почти не усещаше тежестта му.
— Утре, с първите лъчи на слънцето, ще потеглите към Удхем Уолтър, мадам — заключи тържествено Оуен.
Никой не му отговори. Много скоро по стълбата затрополиха тежки стъпки. Пред вратата на салона се събраха много хора.