Принцесата не се помръдваше. Пръстите й стискаха броеницата, устните й се движеха беззвучно. Единственият източник на светлина бяха свещта и жаравата в камината. Петте фигури не се помръдваха.
Граф Пемброк почука на вратата и заговори сърдечно:
— Мадам, чувствам се почетен, че отново мога да ви поздравя в дома си. Ще позволите ли да вляза? — И натисна бравата.
Оуен кимна на Пен, но тя вече беше до вратата.
— Милорд, принцесата беше крайно изтощена и си легна рано. Не смея да я събудя.
— Какво значи рано? Часът е едва осем! — възмути се графът. — А съм дошъл специално, за да вечерям с принцеса Мери.
— Милорд, принцесата има треска. Тази вечер й е невъзможно да се покаже в обществото. — Пен стоеше съвсем спокойно пред вратата. Тонът й беше непоколебим.
— Тогава трябва да повикаме лекар! — извика Пемброк. Гласът му прозвуча почти умолително.
— Принцесата взе приспивателно и не желае никой да смущава съня й — повтори категорично Пен.
Зад вратата се чу шумолене, после някой почука властно с дръжката на шпагата си по дъбовата врата.
— Лейди Брайънстън?
— Да, аз съм, милорд Нортъмбърленд — отговори със сладък гласец Пен.
— Веднага ни пуснете да влезем. Трябва да говорим с принцесата. — След едва доловима пауза дукът добави многозначително: — Нося вест от негово величество.
Набързо си съчинил тази лъжа, каза си злобно Пен, но като чу как Мери се раздвижи зад нея, разбра, че това беше умел ход. Тя хвърли бърз поглед назад и видя как Оуен сложи ръка на рамото на принцесата, за да я задържи.
— Милорд, принцесата спи. Утре със сигурност ще се радва да ви приеме.
— Искам да го чуя от самата нея! — изфуча нетърпеливо Нортъмбърленд.
Филип се размърда и Пен го помилва по гръбчето, за да се успокои. Ако започнеше да плаче…
— Вече казах, че принцесата взе приспивателно, милорд — отговори твърдо тя. — Не може да приеме никого.
Оуен стоеше извън светлия кръг, образуван от свещта и огъня. Ръката му почиваше върху дръжката на рапирата. Видя как Пен успя да успокои детето и си каза, че през малкото часове, откакто беше намерила сина си, се е научила да общува непринудено с него и двамата са се сближили. Естествено, това беше чисто въображение — но той усещаше с всяка фибра на тялото си как връзката между майката и сина укрепва.
Настъпи пауза. Зад вратата се чу шепот, последван от скърцане на ботуши. Накрая отново прозвуча гласът на Нортъмбърленд:
— Лейди Брайънстън, моля предайте на принцесата пожеланията ми за бързо оздравяване. Ще я посетим утре рано сутринта.
— Сигурна съм, че моята господарка ще се радва да ви види, милорд — отговори му спокойно Пен.
Мрачният поглед на Нортъмбърленд беше втренчен в масивната дъбова врата, която оставаше затворена за него. Съфолк и Пемброк стояха мълчаливо от двете му страни, въоръжените войници ги зяпаха безучастно.
— В момента не можем да направим нищо — рече като на себе си дукът. — Но тя няма как да ни избяга от този апартамент. Аз ще отседна в Дърхем Хаус и ще се върна утре рано сутринта. Тя води със себе си само три жени и утре със сигурност ще отворят. Ще стоим тук и ще чакаме.
— Да, това е най-доброто решение. — В гласа на Пемброк прозвуча облекчение. Представата, че ще арестуват принцесата в неговата къща, му причиняваше голямо безпокойство. Особено ако се наложи да прибегнат до насилие… ако планът на Нортъмбърленд се провалеше и въпреки очакванията Мери се възкачеше на трона, всички присъстващи тук щяха да завършат живота си на ешафода.
В полутъмния салон петимата стояха неподвижни и се вслушваха напрегнато. Най-сетне стъпките се отдалечиха и всички въздъхнаха облекчено.
— Е, кавалере, както изглежда, благодарение на вас ще имаме кратък отдих — рече тихо Мери.
— Най-добре е да се оттеглите, мадам — предложи спокойно Оуен. — Имате нужда от сън. Няма да тръгнем преди зазоряване.
— Няма да заспя — отговори Мери и зърната на броеницата й затракаха.
— Тогава си легнете и се молете, мадам — реагира рязко Оуен. Бе застанал до прозореца и наблюдаваше какво става в двора. Нортъмбърленд и Съфолк тъкмо излизаха от палата. Доведоха им коне и двамата препуснаха навън. Вероятно възнамеряваха да прекарат нощта в лондонските си резиденции и да се върнат тук утре рано сутринта. Значи бяха уверени, че принцесата няма да избяга от Бейнардс Касъл.
Мери усети, че кавалерът по някакъв начин я е прогонил от мислите си. Нетърпението му беше почти обидно — сякаш кралската й кръв изобщо не го интересуваше. В същото време тя беше готова да признае, че не е в състояние да се противопостави на водещата роля, която той си бе присвоил.