Сержантът стана и закопча мундира си.
— Все пак е по-добре да съобщя. — И забърза към покоите на господаря си.
Пен се стараеше да крачи с достойнство, но непринудено и да определя темпото на следващите я. Беше й трудно да не бърза прекалено, но в никакъв случай не биваше да създава впечатление за бягство. Сетивата й бяха съсредоточени върху Мери и Филип зад нея и тя бе наострила уши, за да не й убегне и най-тихото хленчене на детето. Скоро трябваше отново да го нахрани. Но как да му даде да яде, докато стои на колене в дамския параклис на „Сейнт Пол“? Този въпрос не преставаше да я измъчва.
Палатът постепенно се будеше за новия ден. Факлоносците напускаха постовете си в средния двор. Слугите гасяха катранените факли по стените на аркадите. Когато минаваше групата на принцесата, всички спираха и се покланяха. Забулената принцеса им отговаряше с любезно кимване.
Щом излязоха в средния двор, Пен въздъхна облекчено. Там, под студената сива светлина на мразовитото утро, чакаше карета. Зад нея чакаха двама рицари на коне. От ноздрите на конете излизаха кълба дим.
Пен зае мястото си в каретата. Дамите я последваха. Камериерката се качи последна.
Пен веднага вдигна кожената завеска, за да види какво става навън. Мери се сви в най-тъмния ъгъл на превозното средство и устреми поглед към кралския герб, поставен на стената над главата на Пен. Сега трябваше да мисли само за короната.
Точно когато кочияшът изплющя с камшик над главите на конете, на стълбището се появи граф Пемброк — още сънен, набързо наметнал обточено с кожи палто над скъпата си нощница. Той забърза през двора към каретата, като непрекъснато се спъваше в копринените поли на нощницата.
Сърцето на Пен се качи в гърлото. Веднага даде нареждане на рицаря, който стоеше до вратичката, да заповяда да отворят портата към Лудгейт. След това пусна завеската и се скри във вътрешността на каретата.
— Мадам… мадам… моля ви! Един момент! Позволете да ви придружа!
Пен се закашля и отговори, без да вдигне завеската:
— Не мога да чакам. Отивам да се помоля в „Сейнт Пол“. — И отново се закашля.
— Моля ви се, мадам, гласът ви е пресипнал! Не бива да се излагате на ледения утринен въздух, наистина не бива! — извика отчаяно графът.
Колата се раздвижи.
— Простете, милорд, но аз отивам на молитва. — Пен изимитира много успешно гордата непристъпност на Мери и принцесата неволно се усмихна. — Тръгваме, господа и дами!
Граф Пемброк вдигна ръка, за да заповяда да затворят портите, и едва тогава видя какво ставаше навън. Стотици, хиляди хора стояха покрай пътя за Лудгейт и приветстваха принцесата.
Ръката на Пемброк се отпусна безсилно. Неспособен да се противопостави, той проследи как колата мина през портите и ликуващите хора я обкръжиха от всички страни.
Мъжете хвърляха шапките си във въздуха, ликуващи жени и деца тичаха отзад и отстрани на колата.
Пен, чието лице беше скрито зад гъсто черно було, дръпна завеската и помаха на тичащите хора. При вида на почтително вдигнатите към нея лица я побиха тръпки. Това беше уважението, което се оказваше на лицата с кралска кръв. Това беше почитта, от която Мери не искаше да се откаже. Време беше да се сменят.
Тя пусна завеската и взе Филип от ръцете на принцесата. Той я погледна с големите си кафяви очи и изненадващо се усмихна. Сърцето й преля от безумна радост. Тя извика тихичко и покри лицето му с целувки.
За да изкачи възвишението Лудгейт Хил, колата трябваше да забави ход и хората спокойно вървяха в крак с нея.
— Пемброк веднага ще изпрати вест на Нортъмбърленд — заговори Мери. — Дукът ще научи за бягството след по-малко от час.
Все още прикована от усмивката на сина си, Пен отговори небрежно:
— Тогава вие ще сте зад девет планини в десета, мадам!
Мери прехапа устни. Сюзън и Матилда седяха до нея мълчаливи, сковани от страх. Даже шумното ликуване на тълпата изглеждаше заплашително — сякаш въодушевлението можеше да прерасне в насилие.
Спряха пред главния портал на църквата. Един от ескортиращите рицари отвори вратичката и Пен, която бе върнала детето на принцесата, слезе и вдигна ръка за поздрав. Тълпата зарева въодушевено. Другите я последваха и само след минути цялата група беше на сигурно място в тъмната вътрешност на голямата църква. Свещеник в скромни одежди стоеше пред олтара и се подготвяше да извърши протестантското богослужение.
Мери се вцепени и се намръщи грозно. Никой не можеше да я принуди да участва в протестантска божествена служба. Дори само липсата на тамян във въздуха беше обида за нея. Като стана кралица, веднага ще възстановя старата религия, закле се тя, докато вървеше след Пен към дамския параклис. В „Сейнт Пол“ отново щеше да има червени одежди и цялото великолепие на месата, евхаристия, всичко, което брат й беше забранил.