Вече не се виждаха откъм главния кораб и тя върна детето на Пен. След това коленичи пред олтара на параклиса и посегна към скритата под роклята и броеница.
— Мадам, сега не е време за молитви — пошепна Пен.
— За молитви винаги има време — отвърна остро Мери.
— Знам, че можете да се молите и на седлото. — Оуен Д’Арси излезе от мрака зад олтара. — Тръгвайте след мен. Нямаме нито секунда за губене.
Въпреки че на карта беше заложен животът и короната й, Мери се надигна неохотно.
— Дамите ще дойдат ли с мен?
— Всички, с изключение на Пен — отговори кратко Оуен. Отмести тежкия стенен килим с изображение на разпъването на кръста и отвори малката врата зад него. Мери влезе в мрачния ходник, следвана от Сюзън и Матилда.
Оуен хвърли остър поглед към мен.
— Остани тук и ме чакай.
— Колко време? — попита тя. Устата й бе пресъхнала. Предстоеше й да остане съвсем сама с безпомощното дете в мрака на този отдалечен параклис. Тя притисна Филип до гърдите си така, че устата му да е опряна в роклята й и да не могат да го чуят, ако заплаче.
— Ще побързам! — обеща той. Влезе в тесния коридор и грижливо затвори вратата зад гърба си.
Трите жени го очакваха на няколко метра от вратата. Той промърмори някакво извинение, мушна се покрай тях и слезе по неравния каменен под към криптата, където миришеше задушаващо на гнило и стари кости. Помещението беше осветено от една-единствена свещ.
Кавалерът не си загуби времето с думи. Прекоси криптата и изкачи отсрещната тясна стълба. Отвори вратата и посочи уличката между катедралата и следващата голяма сграда.
Там ги чакаха трима мъже на коне. Зад седлата бяха сложени удобни възглавници. Оуен помогна на Мери да се настани зад дребен, набит мъж, облечен в тежко палто от грубо тъкана материя. Широкополата му шапка беше нахлупена над очите. Нито един от мъжете не поздрави, дори не кимна с глава.
— Предстоят ви две смени на конете, мадам — съобщи тихо Оуен. — И да знаете, че ще яздите бързо. Тези хора знаят по кой път да поемат и как да избегнат преследвачите. Имайте им пълно доверие. Имате достатъчно преднина и не се очакват произшествия по пътя. Бог с вас!
— И с вас, кавалере — отговори също така тихо Мери. — Благодарете на господата за помощта. Няма да ги забравя.
Оуен се поклони и се обърна към Сюзън и Матилда, за да помогне и на тях да се качат зад другите двама мъже.
Когато конете препуснаха по уличката, от сянката на съседната къща излезе Седрик.
— Да доведа ли сега нашите коне, сър?
— Ще ги доведеш точно след половин час. Напълни ли кошниците?
Седрик го погледна обидено.
— Ама разбира се, сър. Нищо не съм забравил, даже пелените. — Последната дума бе произнесена с тон на дълбоко съмнение. Момчето не посмя да попита защо трябва да носят такива неща на предстоящото пътуване — може би знаеше, че няма да получи отговор.
— Браво на теб. След половин час ще бъда отново тук. — Д’Арси влезе отново в „Сейнт Пол“ през страничната вратичка, а Седрик хукна към мястото, където чакаха конете, питайки се защо след завръщането от Хай Уайкомб не бе видял господаря си да се усмихне нито веднъж.
Когато стенният килим над вратата се отмести, Пен се стресна. Филип вдигна главичка от гърдите й и се огледа. Оуен се запъти веднага към решетката, която се отваряше към главния кораб. В църквата влизаха вярващи, но никой от хората, придружили принцесата от Бейнардс Касъл дотук, не смееше да влезе в свещеното място. Гласът на свещеника отекваше откъм олтара.
Оуен коленичи съвсем близо до Пен пред каменния олтар.
— Тръгваме след пет минути.
— Искам да си отида в Холборн — отговори тя. — Нортъмбърленд ще разбере, че към участвала в бягството на Мери, и ще…
— Не. Ти тръгваш с мен — прекъсна я рязко Оуен. Въпреки външното спокойствие кръвта пулсираше във вените му и всеки нерв по тялото му беше напрегнат от съзнанието за онова, което се канеше да извърши. Днес щеше да заложи всичко на една карта. Ако планът му се провалеше, й двамата бяха загубени.
— Къде ще отидем? — Пен се обърна към него и със свободната си ръка вдигна черното було, за да го погледне. Потърси погледа му под слабата светлина на единствената свещ, запалена пред олтара, и потрепери.
— Искам да дойдеш с мен, без да задаваш въпроси — отговори твърдо той.
Пен вдигна ръка към гърлото си.
— Искам да ме последваш, без да се колебаеш и без да чакаш отговори — повтори упорито той.