Тя му подаде момченцето и с учудване проследи как той го намести непринудено на хълбока си. Нещастният Седрик й помогна да се покачи на седлото на силна, кротка на вид кафява кобила. Без да каже дума, Оуен й подаде детето и възседна врания си жребец, вече познат на Пен от последното им пътуване.
Седрик се сбогува с господаря си и препусна по уличката, за да излезе на пътя за Лудгейт и Холборн. Оуен тръгна в обратна посока. Пен трябваше да язди след него, докато стигнаха до по-широка улица. Когато се изравни с врания жребец, той й съобщи с неутрален тон:
— Трябва да изминем почти сто и петдесет мили. Би било добре, ако се справим за пет дни. Ще яздим до късна вечер и ще потегляме на разсъмване. Смяташ ли, че ще се справиш с момчето без бавачка?
— Да, естествено. Но трябват дрешки и разни други неща…
— В кошниците има всичко необходимо.
Пен погледна към седлата и едва сега видя привързаните към тях кошници. Чувството й, че е отрязана от действителността, се засилваше с всяка минута. Движеше се в някакъв сън — яздеше, без да знае накъде, по причина, която й беше неизвестна. Какво искаше да каже Оуен с думите, че ще прекара известно време в кулата на фара? Вероятно някакъв закодиран израз, известен на посланика.
Тя се бе доверила сляпо на Оуен Д’Арси, без изобщо да познава плановете му. Но не усещаше близост между тях. Бяха си станали чужди и трябваше да започнат отначало. Наистина ли беше така?
Перспективата събуди в сърцето й страх, но в същото време чувство на задоволство, каквото отдавна не бе изпитвала. Най-добре да прогони завинаги от съзнанието си въпроса как е възможно и как ще се справи с живота с един шпионин. Нима беше възможно да се живее в домашна хармония с мъж като Оуен Д’Арси? Не, сега нямаше да мисли за това. Всички въпроси трябваше да бъдат заключени в най-далечното ъгълче на съзнанието й.
Двамата напуснаха Лондон през Бишъпсгейт и когато градските стени останаха зад тях, Пен въздъхна облекчено. Непосредствената опасност бе отминала. Нортъмбърленд нямаше представа къде да я търси и сигурно нямаше да я преследва.
— Принцесата си е отишла? — Нортъмбърленд гледаше смаяно граф Пемброк. Макар и напълно облечен, графът изглеждаше раздърпан, сякаш се бе обличал набързо в тъмното. Двамата се намираха в спалнята на дука в Дърхем Хаус.
— Да — отговори съкрушено Пемброк. — Каза, че отива на утринната литургия в „Сейнт Пол“. Видели са я да влиза в църквата с лейди Сюзън и лейди Матилда. Каретата остана пред входа. Но когато пристигнах, литургията беше свършила, а от принцесата и дамите й нямаше и следа.
— А къде е лейди Пен? — попита сърдито Нортъмбърленд. — Вчера беше с принцесата. Разговаряхме с нея през вратата. Какво знае тя за случилото се?
— Не я видяхме с принцесата… но и тя е изчезнала — съобщи нещастно Пемброк и прехапа устни.
Нортъмбърленд наруга гневно камериера си, който му помагаше да се облече. Едрият слуга понесе ругатните мълчаливо, защото знаеше, че ако възрази, ще последват и удари.
— Кой се крие зад това бягство? Кой й е помогнал да напусне църквата? Как е измислил целия план? — Нортъмбърленд съскаше като разгневена змия. — Сигурно лейди Пен е замесена.
— Тогава може би участва и кавалер Д’Арси? — осмели се да предположи Пемброк. — Нали знаем, че двамата имат връзка…
Дукът грабна чаша вино и я опразни на един дъх.
— Естествено! — изфуча разярено той. — Французите! Дали и Босер е замесен? А може би и целият клан Кендъл? — Той тресна празната чаша на масата. — Кендъл не е наш приятел. Никога не е крил, че е предан на Мери. Да, да, струва ми се, че откривам начина му на действие в това бягство!
Той изръмжа още нещо неразбрано и изтръгна наметката от ръцете на камериера.
— Връщаме се в Гринуич палас, Пемброк.
На излизане дукът благоволи да обясни какво възнамерява:
— Днес кралят трябва да подпише промените в закона за наследяване на трона. Коронният съвет ще ги ратифицира незабавно. За момента Мери се изплъзна от опеката ни, но все още не всичко е загубено.
— Какво ще правим с лейди Пен?
— Щом документът бъде подписан, ще имам пълното право да арестувам Мери. Първо ще задържа нея, а после и другите — обеща дукът с мрачна усмивка. — Засега не можем да си позволим да изразим дори учудване от прибързаното заминаване на принцесата за Есекс. Трябва да разсеем хорските подозрения, а не да им доставяме още храна.
Двамата препуснаха към реката, за да преминат на другия бряг с конския сал. Дукът беше потънал в експлозивно мълчание и се взираше в гладката вода под краката на конете. Очевидно обмисляше всички възможности за действие.