Стигнаха в Гринуич още преди обед. Нортъмбърленд освободи объркания си спътник с рязко махване на ръката и влезе в спалнята на краля. Вонята го удари в носа. След последното си посещение вече не смееше да се приближава до леглото на болния, но този път трябваше да го направи.
Кралят лежеше върху планина от възглавници. Тялото му беше покрито с гноящи рани, дишането му едва се усещаше.
— Готов съм, Нортъмбърленд. Завърших поправките на закона за реда на наследяването — изрече с мъка Едуард и посочи с безсилната си ръка малката масичка до леглото, на която беше оставен пергамент, изписан с красивия му почерк.
Нортъмбърленд вдигна пергамента и го прочете внимателно. Неволно изпита уважение към умиращия крал. Слабият, нежен Едуард беше надминал себе си. Всичко бе написано просто и ясно, нито една точка не изглеждаше спорна, документът беше подписан и подпечатан лично от краля.
— Моите уважения, ваше величество! — проговори почти трогнато дукът. — Но сега трябва да почивате. — Огледа жалката телесна обвивка на страдалеца и сърцето му се изпълни с отчаяние. Кралят не биваше да умре, преди коронният съвет да е ратифицирал новия закон!
Какво му беше подготвило небето? Колко време щеше да издържи Едуард?
25
Гуинивиър гледаше втренчено пажа, който беше завършил внимателно подготвената си реч и сега се местеше неспокойно от крак на крак, горящ от нетърпение по-скоро да си тръгне.
— Нищо не разбирам. Накъде потегли дъщеря ми?
Седрик притисна шапката към гърдите си.
— Милорд не ми каза, мадам. Аз трябва само да предам, че лейди Пен го следва по своя воля.
Хю сложи ръка на рамото на жена си.
— Момчето знае само това, което му е казала Пен, скъпа.
Тя стисна китката му.
— Прав си! Но ми е трудно да разбера, Хю! Искам Пен и детето й да дойдат тук! Нашият първи внук… защо не са при нас! Искам да я прегърна, да говоря с нея… да й кажа колко съжалявам… — Думите заседнаха в гърлото й и тя се закашля мъчително.
— Всички съжаляваме — съгласи се тихо Хю. Кимна любезно на Седрик и го освободи. — Много ти благодаря, момче.
Седрик се поклони и облекчено се оттегли. Атмосферата в къщата беше потискаща, сякаш имаше смъртен случай. Гуинивиър остана дълго в прегръдката на мъжа си.
— Може пък Робин да знае нещо — каза тя с надежда.
— Робин не знае нищо повече от мен — заяви Пипа, която до този момент беше мълчала. — Даже по-малко. Той не е жена.
— Какво означава това? — Майката я погледна въпросително. Дъщеря й стоеше до масата и кършеше ръце. Винаги жизнената, слънчева Пипа изглеждаше ужасно напрегната.
— Пен е влюбена в Оуен Д’Арси — призна Пипа. — Страстно влюбена. — Кафявите й очи светнаха. — Беше влюбена в него още преди да й помогне да намерят Филип, а сега му дължи живота си. Толкова е просто. — Тя вирна упорито тънката си брадичка.
— Пен обича онзи френски агент! — Хю изсвири тихо през зъби. — Знае ли с какво се занимава той?
— О, да — потвърди Пипа. — Знаеше го от самото начало. Нямам представа как е реагирала на истината, но смятам, че няма нищо против.
Родителите й трябваше първо да проумеят невероятната новина. Да, това беше обяснение, което подхождаше на непоколебимата, решителна Пен. Тя не се отказваше никога — доказваше го и усилието да намери сина си, завършило с пълен успех. Тя не вземаше решенията си лекомислено, а веднъж взела решение, държеше на него докрай.
— Според мен нашата дъщеря е в сигурни ръце — каза след малко Хю и утешително притисна Гуинивиър до гърдите си.
— Чувал съм някои неща за кавалера и зная, че се ползва с добро име. — Усмихна се и обясни сухо: — Многостранен талант: фехтовач, стратег, дипломат, шпионин, накратко, майстор във всички дисциплини.
— И най-вече в изкуството на прелъстяването — добави остро Гуинивиър.
— Пен не е паднала слепешком в обятията му, мила.
Гуинивиър кимна бавно.
— В момента и без това не можем да направим нищо друго, освен да се грижим за бедния малък Чарлс. — Тя потрепери.
— Каква ужасна история, Хю. Как се е стигнало дотам…
— Ние мислехме само за Пен и вярвахме, че детето е мъртво — обясни съпругът й. — Допуснахме голяма грешка и сега трябва да направим всичко по силите си, за да я поправим.
— Точно така! — Гуинивиър изправи рамене. Очевидно убедеността на съпруга й бе вдъхнала нови сили. Хю не беше човек, който се заравя в миналото. Винаги крачеше напред с абсолютната целеустременост и ясния поглед на войник. Ако беше възможно да поправи стореното, той го правеше — но с неизбежното се примиряваше.