Щом се нахраниха, тя го остави сам с Филип и тръгна да търси клозета. Нощта беше ясна и звездна, околността бе потопена в сребърна светлина. След шума и суетнята в Лондон и особено след напрежението на последните дни тя се наслаждаваше на тишината. Беше толкова уморена, че щеше да заспи права, и си представяше с копнеж леглото от папрат.
Днес Оуен със сигурност нямаше да се опита да се приближи до нея. Сигурно изобщо нямаше да си позволи интимност, докато не намереха решението на онова, което стоеше между тях. Колко странно — да живеят в най-тесен контакт помежду си и непрекъснато да усещат огромна дистанция… колко време щеше да издържи в това състояние между земята и небето?
През нощта лежаха под наметките си, добре увитото дете между двамата, под тях приятно ухаещата папрат. Оуен не се помръдваше и дишаше равномерно, но Пен усещаше всяко мускулче и всяка линия на тялото му. Умората й беше болезнена, но още по-болезнено беше чисто физическото желание да го усети до себе си. Най-сетне сънят я надви. Когато се събуди на разсъмване, лежеше сама на леглото от папрати.
Сърцето й заби като безумно. Филип беше изчезнал! По дяволите! Тя скочи, прихвана косите си, които бяха нападали по лицето й, и хукна към стълбичката с разширени от страх очи. Но още щом стъпи на първото стъпало, чу гласа на Оуен откъм обора и ужасът й изчезна.
Той говореше тихо и нежно и когато Пен слезе по стълбичката и в бързината си се приземи на колене в сламата, тя го видя с Филип на ръце и чу как убеждаваше детето да помилва единия от конете в обора. Филип колебливо протегна ръка, докосна топлата кожа и бързо се отдръпна. Но на лицето му изгря усмивка и той захълца от удоволствие.
Оуен забеляза Пен и се обърна към нея. Страхът още не беше изчезнал от погледа й и той разбра какво я бе извадило от равновесие. Щеше да мине още доста време, докато тя добие увереност, че никога вече няма да изгуби детето си.
— Слязохме само да видим конете — уведоми я спокойно той и й подаде Филип. — Ако бъдеш така добра да прибереш нещата в кошниците, аз ще се погрижа за закуска и ще купя провизии за деня. Трябва да тръгнем колкото може по-скоро.
Пен притисна Филип до гърдите си и задиша дълбоко, за да се успокои.
Оуен излезе от обора с голяма неохота. Беше му безкрайно трудно да стои далече от нея. Преди малко, като видя ужасеното й лице, едва се сдържа да не се втурне към нея и да я прегърне, да изличи с целувки страха от очите й, дълбоки като горски езера.
Ако тя научеше истината и се отвърнеше от него, всичко беше загубено; но ако не го направеше и двамата се намереха отново с любов, това щеше да бъде начало, а не край. Оуен се закле в това и знаеше, че ще сдържи клетвата си.
Странното чувство, че се намират между земята и небето, се запази и през остатъка от пътуването. Всяка нощ лягаха тримата в едно легло, заспиваха дълбоко, без да се докоснат, и се стараеха да не правят много движения в съня си.
Докато яздеха, Пен показваше на седящия в скута й Филип най-различни неща: дървета, птици, реки, плашила, като неуморно повтаряше имената им. Сериозният поглед на момченцето следеше показалеца й, докато дъвчеше парче ябълка или комат хляб. Пен често се питаше как ли се чувства синът й, като вижда за първи път дървета и птици. Нали досега беше живял като затворник в ужасния мрак на онзи бордей в Саутуорк.
Всеки път, когато ръката й се уморяваше, Оуен се навеждаше към нея и вземаше детето. Никога не я питаше дали се е уморила, но винаги улучваше точния момент да я освободи за малко от товара й. След първоначалната уплаха тя му предоставяше детето с готовност и доверие.
Странният ритъм на тези дни, изпълнени със спокойствие и очакване, допринесе много Пен да се отпусне. Пътуваха все на запад. На петия ден се качиха на конския сал, прекосиха река Северн и потеглиха към Уелс. Пен вече знаеше, че предположенията й се потвърждават. Но не каза нищо. Оуен също мълчеше.
Филип остана възхитен от реката и сала и за първи път получи пристъп на ярост, когато Пен не му позволи да се поразходи по тясната палуба между конете, нито да промуши глава между грубите дъски на парапета.
— Филип се разгневи — зарадва се Пен. — Това е прекрасно, нали?
Оуен избухна в смях и за момент тя го видя отново такъв, какъвто беше преди — сърдечен, склонен към шеги спътник и нежен любовник, който владееше сърцето й.
Смехът му спря така внезапно, както беше започнал, лицето му се затвори, изражението стана неразгадаемо. Когато слязоха от сала, Пен усети ясно как напрежението му растеше с всяка миля, която изминаваха. Двамата яздеха бързо през зелените поля покрай брега на широката река Северн и вдишваха дълбоко свежия въздух. Далеч пред тях в ясното небе се издигаше Брекън Бикънс и Пен изведнъж проумя смисъла на тайното послание до Антоан Дьо Ноай.