— Точно така — кимна засмяно кръчмарката. — А ти, млади Седрик, ще ми донесеш кофичка с горещи въглени от печката. Така стаята на кавалера ще се затопли по-бързо.
Седрик послушно нахвърля горещи въглени в приготвената кофичка и ги понесе след мистрес Райдър по стълбата.
— Елате до огъня — каза Оуен, когато останаха сами. — Няма от какво да се страхувате.
— Няма ли? — отвърна Пен сухо. Въпреки това го последва и се наведе да стопли ръцете си. Скъсаната ръкавица не я пазеше от студа и връхчетата на пръстите и бяха зачервени и безчувствени.
— Аз пък си мислех, че човек, който има смелостта да върви съвсем сам по мрачните улички на Лондон, не знае що е страх — отбеляза Оуен с лека подигравка. — Ако се страхувате от мен, можете да бъдете сигурна, че аз съм много по-малко опасен от онази банда просяци.
„Съмнявам се.“ Пен предпочете да запази тази мисъл за себе си. Не се страхуваше от него, но присъствието му я вълнуваше и тревожеше. А може би се безпокоеше от простия факт, че той я интересуваше? Тя раздвижи пръсти, за да ги съживи.
— Не ме е страх. Ако проклетият факлоносец не бе избягал, раната щеше да ми бъде спестена — отговори сърдито тя. — Знам, че ми спасихте живота, и съм ви безкрайно благодарна…
— Както вече ви казах, вие събудихте интереса ми, лейди Пен — с такава сила, че щом ви видя, трябва да ви последвам — той каза тези думи без усмивка, като през цялото време я гледаше хладно и неотстъпно.
Пен също не намери нищо развеселяващо в казаното. За момента не й хрумна и подходящ отговор.
Оуен очевидно се зарадва на мълчанието й и Пен изпита чувството, че овладяното спокойствие, което се излъчва от него, бавно обгръща и нея. Тишината в кухнята се нарушаваше само от тежкото дишане на кучетата до вратата и пращенето на огъня в камината. Изнуреното й тяло отново се обади с многобройните си болки: резката на тила й туптеше, ръбовете на раната бяха опънати и пареха и тя изпита нещо като страх. Ако раната беше замърсена, тя бе заплашена от нещо по-страшно от спокойното и решително приближаване на Оуен Д’Арси — колкото и непонятно да беше то.
Седрик се върна много бързо.
— Мистрес Райдър каза да занеса горе и топла вода, сър. През това време тя ще извади от килера превръзки и мехлеми.
Кавалерът само кимна и се обърна към Пен:
— Да се качим в спалнята.
Явно нямам друг изход, каза си тя и скритом попипа чантичката, която носеше на верижка на колана си. Под избродираната коприна беше скрит сгънатият пергамент. Тази странна среща в крайбрежната таверна беше естествена част от силата, която я бе тласкала напред през цялата вечер. Може би Оуен Д’Арси й бе изпратен от съдбата.
Сигурно имам треска, каза си тя. Как иначе да обясни тази безумна мисъл? Съдбата… смешно! Животът й принадлежеше. Сама вземаше решенията. Беше силна като майка си и знаеше как да направлява живота си. Нейно бе решението да дойде тук с Оуен Д’Арси и да му позволи да почисти раната й. Нямаше какво повече да му мисли!
Вирнала брадичка, тя закрачи пред него. Двамата излязоха от кухнята и изкачиха тясната стълба до втория етаж.
Оуен вървеше след нея и се питаше какво я бе накарало така внезапно да изпъне рамене и да вирне брадичка. Заради него ли го правеше? Вероятно да. Толкова по-добре. Всичко, което будеше интереса й, все едно благоприятно или не, беше от полза за намеренията му.
Мистрес Райдър ги очакваше на горната площадка. Отведе ги в малка стая под покрива, където в огнището гореше буен огън, а няколкото запалени лоени свещи по стените очертаваха златни кръгове по излъскания до блясък под.
— Донесла съм хамамелис за кървенето и балсам от невен за бързо заздравяване — каза кръчмарката и посочи кошничката на масата. — Искате ли аз да се погрижа за раната, кавалере?
— Не, не, аз ще го направя! Моля ви, донесете ми чаша „аква мирабилис“, а дамата със сигурност ще оцени високо чаша греяно вино. Погрижете се за тези наши потребности, мистрес, и ще бъда напълно доволен.
— Както желаете, сър! — Жената кимна кратко и излезе забързано.
В стаята беше топло, уютно и приятно. Пен се отпусна на столчето пред огъня, развърза връзките на наметката си, свали дебелата качулка и пусна тежката, подплатена с кожи дреха на пода. Сложи ръка върху резката на тила си и се наведе към огъня.
Застанал зад нея, Оуен се наслаждаваше на грациозната извивка на гърба й. В съответствие с модата дългият воал на бонето й беше увит около главата и подчертаваше красотата на тила. Тя е всичко друго, само не и безлична, каза си той. За втори път тази вечер си помисли, че прелъстяването на Пен Брайънстън ще му достави повече удоволствие, отколкото предвиждаше.