Пен усети погледа му и се обърна. Вдигна глава да го погледне, без да свали ръка от тила си. Погледът й срещна неговия и го задържа. В продължение на няколко дълги мига двамата останаха неподвижни, странно свързани от огледалните си образи в зениците на другия.
Пен усети как пулсът й се ускори и забуча в ушите й. Стомахът й се сви на топка. Когато откри блясъка на неприкритото желание в черните мъжки очи, устата й пресъхна. Оуен не се помръдваше. Само очите му говореха. Филип често я беше гледал с желание и страст, но погледът му никога не бе събуждал подобни чувства в сърцето й. Желанието на Оуен Д’Арси пареше и поглъщаше. Изведнъж изпита безумното усещане, че ако се поддаде на това тъмно желание, вече няма да е същата. И дълбоко в себе си проумя, че Оуен Д’Арси беше много опасен — тъкмо по тази причина.
Седрик влезе в стаята с кана гореща вода и разпръсна магията на мига. Връзката между двамата се скъса, но въпреки това в помещението остана да виси нещо като намек за случилото се. Когато пажът огледа любопитно двойката пред огъня, Оуен бавно направи няколко крачки назад.
— Сложи водата на масата, Седрик, и да те няма! Върви в кухнята да помогнеш на мистрес Райдър да приготви греяното вино. — Тонът на господаря му беше спокоен и неутрален.
Пен отвори уста да помоли Седрик да остане. Не искаше да остава сама с Оуен, докато той почиства раната й и я докосва, което беше неизбежно. Ала не знаеше как да го каже, без думите й да прозвучат детински или обидно. Съсредоточи поглед в ръцете му, докато той свали от колана си рапирата и камата и сложи оръжията на масата до горещата вода.
Пръстите му бяха дълги и стройни, с фини кости като на музикант. Като ръцете на Филип. Само че движенията на Филип бяха колебливи, не така решителни. Филип не умееше да си служи с оръжието като Оуен Д’Арси — сякаш рапирата и камата бяха продължение на крайниците му.
— Тук ли живеете? — попита тя в опит да поведе нормален разговор.
— Да, когато съм в Лондон… Но днес имах нещо друго предвид.
— Значи съм объркала плановете ви?
— Толкова по-добре за мен — отговори галантно той. — Бихте ли свалили накита от главата си, за да работя по-спокойно? — След тези небрежно изречени думи той свали кадифената си наметка и червената й подплата блесна в сиянието на огъня, когато я хвърли небрежно на леглото. Обърна се към масата, за да налее гореща вода в едно легенче, и златните нишки в черния му жакет сякаш разпръснаха искри. Черната копринена риза под жакета също заблестя.
Какъв представителен мъж, каза си неволно Пен. Спокоен, сдържан и в същото време пращящ от жизненост и енергия. И целенасочен. Такъв мъж със сигурност е неустоим, когато си е наумил да постигне нещо.
Замаяна, тя се надигна и свали обсипаната с бисери диадема, която увенчаваше главата й. Сложи я на перваза на камината и започна да изважда фуркетите, които поддържаха колосаното бяло боне под воала. Нареди дългите златни фуркети до диадемата, воалът и бонето намериха място върху раклата до леглото. Изведнъж се почувства гола — разделената на път коса беше сплетена на две плитки, навити над ушите, и шията й беше абсолютно гола. Веднага усети лекото течение от прозореца и потръпна.
В стаята цареше тишина. Без да смее да я наруши, Пен седна отново на столчето пред огъня и скръсти ръце в скута на официалната рокля от сива дамаска.
Оуен застана зад нея с кърпа в ръка, натопена в горещата вода.
— Бихте ли наклонили главата си?
Пен се подчини и затвори очи. По-добре да не гледа, докато той се навеждаше над нея… Вече беше толкова близо, че тя усещаше топлината на дъха му върху бузата си.
Той избърса раната бързо и сръчно. Когато отстрани засъхналата кръв от ръбовете и Пен се сгърчи от болка, дори не се опита да се извини. Това не я обиди, даже напротив: знаеше, че болката е неизбежна и че той трябва да продължи.
— На какъв инструмент свирите? — попита тя, когато мълчанието започна да я притеснява. За разлика от нея той очевидно се чувстваше съвсем нормално.
Оуен спря за миг, вдигна кърпата от раната и попита с леко учудване:
— Как ви хрумна, че свиря на нещо?
— Не е ли вярно? — отвърна тя предизвикателно. Отвори очи и извъртя глава да го погледне. Ръката му се плъзна по тила й.
— Да, вярно е — кимна сериозно той. — Свиря на арфа. Моля ви, наведете главата си. Ей сега ще свърша.
Пен се подчини.
— Арфа значи… необикновен инструмент. А аз си мислех по-скоро за лютня или за лира.
— Защото част от мен е от Уелс — обясни той с леко пеещ тон и Пен най-сетне разбра на какво се дължеше акцентът му. Благозвучният глас беше наследство от уелските му роднини. — Освен това имам много приятен тенор — допълни той и Пен разбра, че нарочно я дразнеше.