— Обаче името ви е френско и мистрес Райдър ви нарича „кавалере“. Значи сте френски благородник.
Оуен сложи ръка върху главата й и я задържа да не мърда. Неочакваната интимност на докосването я улучи като светкавица и фините косъмчета на тила й настръхнаха.
— Моля ви, не мърдайте! — Оуен се наведе съвсем близо до нея и притисна горещата кърпа върху раната като компрес.
— Толкова ли е лошо? — попита шепнешком Пен, когато си възвърна дар слово.
— Не толкова, колкото си мислех. Обаче ръбовете са грапави и може да остане белег. — Той се изправи и потопи кърпата в легенчето. Водата почервеня.
Когато отново посвети вниманието си на раната, Д’Арси продължи спокойно:
— Да не забравя да отговоря на въпроса ви. Баща ми беше французин, майка ми е от Уелс. Израснах във френския двор, но когато говоря английски, се проявява акцентът на мама.
— Харесва ми — отговори Пен, мъчейки се да не трепери, докато той почистваше раната с хамамелис.
— Благодаря ви, мадам! — Оуен се изсмя кратко и тя установи, че и смехът му й харесва. Лек и тих, той намекваше, че темата го забавлява. И не само тя. Убеждението й, че е срещнала най-непринудения човек в живота си, се засилваше с всяка секунда. Странно и парадоксално, тъй като едновременно с това беше убедена, че той е опасен.
Оуен намаза почистената рана с охлаждащ мехлем и паренето, предизвикано от горещата кърпа, отслабна.
— Какво търсехте в библиотеката на Брайънстънови? — попита спокойно той.
Пен се обърна рязко.
— Откъде ви хрумна, че съм търсила нещо?
— Имам очи и мога да облека в думи онова, което те виждат… Готово. Сега ще направим превръзка. Лекарят ви ще реши дали раната трябва да се зашие. — Той сложи върху раната парче чист плат и го уви с дебела превръзка.
— Доколкото знам, сте била съпруга на граф Брайънстън — тонът му беше все така делови.
Естествено е да знае, размишляваше Пен. Това беше известно в цяла Европа. Но откъде този специален интерес към нея?
— Точно така.
— Може би сте търсили нещо, което е принадлежало на съпруга ви — отбеляза той и се обърна, когато Седрик влезе в стаята с табла в ръце. — Браво, момчето ми… остави я там и иди да спиш в кухнята. Ще тръгнем на разсъмване.
— Но аз трябва да се прибера вкъщи! — възрази Пен.
— Щом настъпи утрото, ще ви отведа у вас, обещавам. — Оуен й поднесе калаено канче. — Това ще намали болките.
— Благодаря — отговори изтощено Пен и пое канчето, от което се издигаше ароматна пара.
— Не виждам защо трябва отново да излезем навън в мразовитата нощ, когато си имаме буен огън и топло питие — подчерта Оуен и бутна с крак още едно столче пред камината. Настани се удобно, взе своето канче и отпи голяма глътка. — Доколкото знам, съпругът ви е починал преди почти три години. Вероятно от болест? — Мелодичният му глас изразяваше толкова кротък, толкова… интимен интерес, че Пен отговори без колебание.
— Да, разболя се съвсем внезапно… Уж беше съвсем здрав, а изведнъж… За съжаление не беше особено силен, за разлика от брат си. — Тонът й стана режещ. — Майлс има слаб ум и силно тяло. При Филип беше обратното.
Тя спря за малко, погледна го и като видя подканата в очите му, продължи:
— През онази есен съпругът ми беше съвсем здрав. По-силен отпреди, изпълнен с радостно очакване да види малкото…
— Гласът й пресекна и тя отпи голяма глътка вино.
Оуен чакаше съвсем спокойно. Тъмният поглед не издаваше нищо от мислите, които го вълнуваха. Смяташе, че е намерил ключа към сърцето на дамата. Пен не беше от жените, които се поддаваха на ласкателства и демонстрация на страст. За да я прелъсти, трябваше първо да спечели доверието й, приятелството й. Лейди Пен имаше дълбоки чувства и пазеше дълбоко в себе си нещо… някаква тъга и омраза. Трябваше да разбере на какво се дължи това, преди да се приближи до нея.
— Родихте ли детето? — попита тихо той, когато мълчанието се проточи.
Пен вдигна глава и Оуен неволно потръпна, като видя пламтящия в очите й гняв, граничещ с безумие.
— Да, родих син — отговори тя и отново втренчи поглед в огъня. — Няколко месеца след смъртта на Филип. Съпругът ми беше здрав и бодър, но внезапно се разболя и само след три дни почина. Никой не можа да му помогне. — Гласът й беше студен, омразата ясно се усещаше. Бялата превръзка на шията подчертаваше бледия тен на лицето и пламтящия гняв в очите.