Тя се обърна отново към него и произнесе високо и ясно:
— Казаха ми, че синът ми се е родил мъртъв. Но аз го чух да плаче! — Втренченият й поглед го предизвикваше. — Никой не ми вярва, но аз знам, че синът ми се е родил жив. Отказаха да ми покажат мъртвото бебе. Заповядаха ми да се държа така, сякаш никога не го е имало. Сякаш не съм го носила осем месеца под сърцето си.
Тази жена не беше безлична, в никакъв случай! Оуен се наведе към нея, опря лакти на коленете си и я погледна дълбоко в очите. Лейди Пен беше истинска жена, способна на дълбоки и страстни чувства.
— В такъв случай какво търсехте в библиотеката на Брайънстънови? — попита настойчиво той.
— Не знам точно. Нещо… нещо, което да ми помогне да разбера какво се е случило в нощта, когато родих детето си. — Тя повдигна чантичката на колана си и отвори златната ключалка. — Откъснах тази страница от сметководната книга. Тук е написано всичко за деня, когато се роди синът ми. Имена, суми… Помислих, че мога да потърся някое от лицата, присъствало на раждането. Някоя от акушерките например…
Тя погледна с надежда хартията в ръцете си. Веднъж започнала, вече не можеше да спре. Макар че спокойният, внимателен мъж насреща й вероятно не се интересуваше от нейната болка.
— Към края често губех съзнание… Раждането беше продължително и трудно… Болките започнаха твърде рано… не знам по каква причина… не знам. Подобни неща се случват…
Тя вдигна рамене и тръсна глава, за да намали малко напрежението си.
— Синът ми се роди, преди мама да пристигне от Дербишайър. Присъстваха само свекърва ми и няколко наети от нея жени. — Погледна го обвинително и заключи: — Естествено, всички твърдят, че мъката и изтощението са помътили ума ми. Че не съм чула плача на детето. Но аз го чух, уверявам ви, чух го!
Оуен кимна и отговори с искрено съчувствие:
— Разбирам, фактът, че никой не ви е повярвал, е направил загубата непоносима.
— Да — кимна тя, приглади хартията в ръката си и продължи:
— Даже майка ми… сестра ми… и Робин вярват, че мъката ми е причинила кошмар. Но това не е вярно.
— Робин ли? — попита с добре изиграна изненада Д’Арси, макар да беше много добре осведомен за семейството й.
— Несъщият ми брат. Робин Дьо Босер. Когато баща му бе обявен за граф на Кендъл, Робин взе предишната титла на лорд Хю. Баща му и майка ми са женени от петнадесет години. Или вече станаха шестнадесет? Не си спомням точно.
Оуен кимна отново.
— Разбирам. — Смръщи чело и попита тихо: — Значи сте убедена, че детето ви е още живо?
— Не знам — призна тя и поклати глава. — В момента не искам нищо друго, освен да поговоря с човек, който знае какво е станало в онзи ден.
— Свекърва ви не желае да ви помогне, така ли?
Пен се изсмя горчиво.
— Трагедията се превърна в изпълнение на най-голямото й желание — титлата премина у Майлс, който танцува по свирката й. Филип не й позволяваше да го командва, а към мен храни само презрение.
— Неприятна личност… — След кратко мълчание Оуен протегна ръка към хартията в скута на Пен. — Ще позволите ли да погледна? — Тя го погледна учудено, но не възрази. Кавалер Д’Арси очевидно й вярваше. Това създаваше напълно нова ситуация, която я обърка и изпълни сърцето й с плахо очакване. Проследи със затаен дъх как той прочете списъка с имена и го погледна с надежда.
— Кое от тези имена ви е познато? — попита спокойно той.
— Един от двамата мъже. Търговци, които доставяха продукти за домакинството. — Имената на жените не ми говорят нищо. Всички акушерки, които помагаха при раждането, бяха непознати. Исках майка ми да присъства, но болките започнаха преди пристигането й.
— Разбирам — повтори той и отново прочете списъка. — Тук виждам три женски имена. Не би било зле да проверим дали се срещат и на други страници в сметководната книга. Ако често са вършили някаква работа за лейди Брайънстън, би трябвало да се очакват редовни плащания.
Невероятно. Той не проявяваше недоверие. Учудване, възбуда, благодарност образуваха вихрушка в главата й. Да, той не проявяваше недоверие, но това още не означаваше, че й вярва; но все пак това беше повече от всичко друго, с което се беше сблъскала след раждането. Дори при най-близките си.
— Вероятно ще се наложи отново да претърся библиотеката — промълви тя. Очите пламтяха върху бледото лице. — Трябва да има начин да разбера.
— Не е зле да потърсим жените в Хай Уайкомб — проговори замислено Оуен. — Сигурно са от местните хора. Моят опит показва, че в едно село всички клюки се знаят.
— Какъв опит? — Пен го погледна пронизващо.
— Убеден съм, че уелсците не могат да пазят тайна — засмя се той. — Селото, където прекарвах летата в детството си, беше истинска борса за новини и клюки. За всекиго се знаеше по нещо.