Защо отговорът прозвуча толкова успокоително? — запита се Пен. Може би защото беше достоверен.
— Думите ви не ме обиждат.
— Това ме радва — усмихна се той. — Вероятно това е една от причините, поради които ме привличате, милейди. Вие сте различна. Сред този фалшив свят на измама, лъжи и лицемерие вие сте естествена и искрена…
Въпреки натиска на ръката му Пен обърна глава и го погледна в очите.
— Какво говорите? Нали не сте знаели нищо за мен, преди да ме последвате вчера в библиотеката? Или поне нищо важно!
— В такива случаи обикновено се уповавам на инстинкта си — без да пусне косата й, той взе от масата превръзка и мехлем. — Ако вдигнете косата си, ще ми е по-лесно да превържа раната.
Пен посегна към косата си и пръстите им се докоснаха. По гръбнака й пробяга тръпка.
— И накъде води този интерес, кавалере? — Тя наклони глава под мекия натиск на пръстите му и потрепери от болка.
— Това зависи изцяло от вас, мадам — отвърна шеговито той. — Както вече казах, аз предпочитам доброволни партньорки.
— И будни, доколкото си спомням — допълни Пен със същия шеговит тон. Беше безумие да говори така, но й се струваше напълно нормално… благодарение на енергията, която я заливаше.
— Да, преди всичко будни — кимна той и сложи на шията й чиста превръзка. — Готово! Сега няма да се представите пред близките и приятелите си като окървавен ветеран от войната.
Пен отново разпусна косите си и докосна превръзката.
— Зараства ли раната?
— Изглежда много по-добре и е започнала да се затваря. Може би все пак няма да остане белег. Можем да тръгваме. Седрик сигурно вече е намерил лодка. — Той посегна към тежката й, подплатена с кожи наметка и я загърна грижливо.
Пен вдигна качулката и скри разпуснатата си коса. На мястото, където бе получила удар, високата яка беше скъсана. Диадемата със скъпоценни камъни и златните игли за коса все още бяха на перваза на камината. Пен взе една от иглите и се опита да я закрепи на скъсаното място.
— Аз ще го направя. — Оуен взе иглата от ръката й така непринудено, както би го направил Робин.
Пен започваше да свиква с поведението му. Вече й се струваше абсурдно да гледа на него като на чужденец, макар че здравият човешки разум й нашепваше друго. Тя не знаеше почти нищо за него — или поне доста по-малко, отколкото знаеше за повечето си бегли познати в кралския двор. Никога преди това не беше прекарвала толкова интимна нощ със случаен познат — мисъл, която отново предизвика тръпки по гърба и прилив на енергия в тялото й.
През това време Оуен събра останалите игли и й ги подаде. Пен отвори чантичката на колана си и ги пусна вътре. Сгънатата страница от сметководната книга прошумоля между пръстите й.
Дали Оуен Д’Арси ще й помогне? Бе казал, че й вярва. Но дали щеше да направи нещо конкретно?
— Какво има? — попита той, като я видя да стои неподвижна, замислена, с тънка бръчица между веждите, хапейки долната си устна.
— Тъкмо се питах дали ще ми помогнете да открия какво е станало с детето ми — пошепна тя.
— Как бих могъл да ви помогна?
Тя срещна погледа му и го задържа.
— Споменахте, че ще отидете в Хай Уайкомб и ще разпитате местните хора…
— Това е един от начините.
— Готов ли сте да го направите? — попита направо тя.
В тишината, която последва, Пен чу биенето на сърцето си.
— Ще обмисля какво може да се направи — отговори най-сетне той.
Пен очакваше по-категоричен отговор, но бе готова да се задоволи и с този. Усещаше, че този мъж е единствената й надежда. Защо се бе стигнало дотам — това беше и си оставаше загадка. Но проблясъкът на надежда веднага събуди жизнеността й.
— Много ви благодаря, сър!
Пен извади от чантичката си сребърна монета, поколеба се, но накрая все пак я остави на масата. Обстоятелствата бяха доста необичайни и тя не можеше да знае дали пък кръчмарката няма да се обиди от този израз на благодарност за услугите й. Но мистрес Райдър зависеше от клиентите си и Пен се чувстваше длъжна да си плати.
— Искам да оставя на мистрес Райдър този знак на благодарността си.
— Разбира се — кимна спокойно Оуен. — Можете да бъдете сигурна, че тя няма да го отхвърли.
Пен кимна, остави монетата на масата и прибра диадемата в джоба на наметката си. Посегна към скъсаните си ръкавици и ги нахлузи с мъка.
— Няма да има особена полза от тях, но все пак…
— Вземете моите! — Оуен й подаде чифт ръкавици от черна кожа. — Аз не усещам студа.
Пен не се възпротиви. Ръцете и стъпалата й мръзнеха бързо, затова имаше нужда от топли ръкавици. Пръстите му бяха по-дълги от нейните, но много тесни — ръкавиците му й бяха почти по мярка.