Седрик ги очакваше на водната стълба, потрепвайки с крака и духайки в шепите си, докато гребците оправяха ремъците си и лодката се удряше в кея. Беше твърде студено, за да седят неподвижни.
— Накъде, милорд?
— Бейнардс Касъл. — Оуен скочи в лодката и подаде ръка на Пен. Тя го последва гъвкаво. Слънцето, което блестеше във водата, я заслепяваше, а студеният въздух пронизваше дробовете.
Докато малката лодка се плъзгаше по вълните и често завиваше, за да избегне по-големите съдове, Пен осъзна, че щеше да й бъде много трудно да обясни събитията от нощта. Смелото й решение да тръгне сама в мрака нямаше да срещне одобрението на близките й. Нямаше никаква идея как би могла да го обясни убедително. Знаеше само, че не може да им признае истината: открадването на страницата от сметководната книга бе прогонило от съзнанието й всяка мисъл за опасност.
Освен това трябваше да обясни какво беше правила през остатъка от нощта. Истината беше неприятна, но нямаше смисъл да лъже. Раната на шията й щеше да направи всяко безобидно обяснение абсурдно. Освен това тя не умееше да лъже.
Лодката зави по Флийт Ривър и внушителния Бейнардс Касъл — бивш кралски палат, в който сега се помещаваше резиденцията на граф Пемброк. В детството си, когато още беше „малката перла“, както я наричаше крал Хенри, а майка й, Катарина Арагонска, все още беше любимата съпруга на краля, принцеса Мери бе прекарала много щастливи часове в този палат. За спомен от онова време тя бе удостоена от брат си Едуард с милостта да живее там, когато посещава Лондон. Едуард не отхвърли молбата й, а дипломатичният Пемброк се правеше на глух и сляп, когато в покоите на височайшата му гостенка се провеждаха католически меси.
— Не е нужно да ме придружите чак до палата, кавалере — каза Пен и нарочно придаде на тона си официалност. — Бяхте извънредно любезен.
Оуен я погледна развеселено.
— Май се опасявате, че нямате убедително обяснение за присъствието ми, мадам?
Пен се изчерви леко.
— Да, така е…
Мъжът се засмя, скочи на сушата и й подаде ръка.
— Няма да намеря покой, докато не ви видя да влизате в палата. — Пен Брайънстън беше ключът, който трябваше да му осигури достъп до кръга на принцесата. Мери със сигурност щеше да приеме благосклонно спасителя на приятелката си.
Лейди Брайънстън се поколеба, тъй като не искаше да бъде неучтива, но съзнаваше, че ще й е по-лесно да дава обяснения, ако той не присъства, фактите се предаваха убедително само когато не бяха помрачени от объркани чувства.
— Ако се съгласите да дойдете следобед, сър, аз ще…
— Пен! Пен!
При звука на звънкия глас Пен млъкна. Обърна се и устреми поглед към настланата с чакъл пътека, която водеше от водната стълба към малката порта в зида. По пътеката тичаше висока млада дама, прилична на червено — смарагдова светкавица, вдигнала високо ярките си поли, за да не я спъват. От устата й се сипеше неспирен поток от думи.
— Пен… Пен… къде беше цяла нощ? Знаеш ли колко се уплашихме за теб!
По-голямата сестра въздъхна тежко. Надеждата й да скрие поне част от истината угасна окончателно. Пипа щеше да изтръгне от устата й всички дребни подробности. Въпреки това тя се запъти решително към сестра си, за да й попречи да стигне до водната стълба. Не я беше виждала почти месец и усещаше болезнено липсата й.
— Какво правиш тук, Пипа? Очаквах те чак след три дни! — Прегърна сърдечно по-малката си сестра и попита: — Мама и лорд Хю също ли са тук?
— Да, в Холборн. — Погледът на Пипа веднага се насочи към Оуен Д’Арси. Тя се ококори и пошепна в ухото на сестра си: — Кой е този?
Пен се обърна. Ръката й все още беше на талията на сестра й. Оуен не бе мръднал от мястото си, лицето му изразяваше очакване. Тъкмо щеше да го представи, когато някой извика името й откъм зида и отклони вниманието й.
— О, това е Робин! — извика Пипа и за момент забрави непознатия. — Беше луд от тревога. Робин… Робин… всичко е наред! Пен се върна жива и здрава! — извика тя. — Доведе я някакъв непознат.
— Кавалер Д’Арси на вашите услуги, мадам — представи се Оуен с кратък поклон. Безучастното му изражение не издаваше силния интерес към сестрата на Пен.
След секунди към тях се присъедини задъханият Робин. Буйната му кестенява коса бе разрошена от вятъра, а в сияещите сини очи светеха гняв и облекчение едновременно.
— Какво се случи? Къде прекара нощта?
— Принцеса Мери смята, че си останала да нощуваш в Брайънстън Хаус — намеси се Пипа. — Но ние бяхме сигурни, че не си го направила. — Докато бъбреше, тя не изпускаше от поглед непознатия мъж.