— Отиваме в Бейнардс Касъл, Седрик. Ще посетим принцеса Мери.
Седрик се учуди, че все пак бе получил отговор, но още повече се учуди на спокойния тон, с който му беше даден. Ала не се осмели да реагира и се съсредоточи в усилията да не изостава от господаря си.
Оуен почти тичаше към водната стълба, сякаш искаше да се спаси от ледения дъжд.
— Свирни, Седрик!
Пажът моментално изпълни заповедта: сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително. Две лодки, които си оспорваха клиентите, забързаха към водната стълба. Гребците бяха увити в дебели вълнени наметки. Първият наруга конкурента си и изблъска лодката му с греблото си, на което вторият отговори с поток от богохулни проклятия.
С мрачно изражение и черни като ахат очи кавалерът застана на ръба на кея. Рапирата му блесна сребърна в сивата утринна светлина.
— Ти! — изрече рязко той и посочи с оръжието първата лодка.
Гребците моментално престанаха да ругаят. Втората лодка изостана и предостави свободен път на първата, която се плъзна към водната стълба. Лодкарят хвърли въжето и Седрик го улови сръчно.
Оуен влезе в лодката.
— Бейнардс Касъл!
Лодкарят изгледа пътника си и изръмжа нещо неразбрано. Веднага щом пажът последва господаря си в лодката, той налегна ремъците и полетя по реката, сякаш го гонеха орда дяволи.
През това време Оуен полагаше енергични усилия да овладее вътрешното си напрежение и да прогони черните чувства. Трябваше да се съсредоточи върху настоящето. Да изпълни задачата си. Дъждът вече бе примесен със сняг и той обърна лице към небето, за да усети върху кожата си пробождащите ледени капки. Те охладиха болката и изличиха всичко, което би могло да попречи на изпълнението на задачата му.
Внезапно пред вътрешния му взор се появи лицето на Пен. С каква страст и решителност говореше за изгубеното си дете. Тази дълбочина на чувствата го привличаше. Харесваше силата, която бе усетил в крехкото й тяло, харесваше и чувството й за хумор. Вероятно и тя като него не се отнасяше с търпение към глупаците.
Даже да беше решен да я прелъсти студено и пресметливо, тя нямаше да се улови на въдицата му. Нямаше да повярва в ласкателствата му, нито в отдавна овладените средства, които му бяха носили успех досега. Спомни си как искрено се бе разсмяла, когато я целуна в библиотеката — а целувката му целеше да я смути и обърка. Тогава се почувства като глупак. Сигурно при подобни обстоятелства пак щеше да реагира така. Оуен се изсмя иронично, макар че шегата беше за негова сметка.
Той разполагаше с много начини да стигне до целта. Щеше да се възползва от нейния прям, делови, рационален ум и да й предложи сделка, на която тя нямаше да устои. Може би щеше да го намрази, но поне картите му щяха да лежат открити на масата.
С един куршум два заека… идеална възможност. На първо място, щеше да обезвреди Робин Дьо Босер. Ако реши да разкрие на сестра си кой е Оуен Д’Арси, младежът няма да й каже нищо ново. Защото той лично щеше да разкаже на лейди Пен всичко онова, което Робин може да узнае за него. А онова, което нямаше да й каже, трябваше да остане неизвестно и за Робин Дьо Босер.
Много скоро радостта му от чудесния план се изпари. Лицата на собствените му деца, които бе видял за последен път преди три години, застанаха пред духовния му взор с безпощадна яснота. Андрю беше на три, Луси на две години. И двамата имаха очите на майка си. Зелени като горски мъх. Дали си спомняха още за баща си? Сигурно не. Майка му нямаше право да го споменава пред тях. Те бяха загубени за него, както детето на Пен бе загубено за нея.
Само че за своята загуба беше виновен единствено и само той. Тогава беше убеден, че няма друг избор, а сега беше вече късно за разкаяние. На хора като него умът им идваше прекалено късно.
Черният облак на добре познатата потиснатост се спусна заплашително над главата му и той трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да го прогони. Тогава беше направил онова, което считаше за необходимо, и щеше да продължи да живее със съзнанието за вината си. Сега му предстоеше нова задача и тя изискваше да й се посвети изцяло.
Лодката спря пред водната стълба на Бейнардс Касъл. Оуен подаде монета на лодкаря и слезе на кея, следван по петите от Седрик. След няколко крачки се обърна и за пръв път от един час насам се сети, че пажът му беше с него. Посегна, накриви шапката над едното му ухо и го подкани бащински:
— Ела, Седрик, да влезем на топло. Изглеждаш измръзнал.
— Наистина ми е студено, сър — призна момчето и лицето му грейна от радост, че господарят му се е върнал отново в реалния свят.