В галерията почти не можеше да се диша. Горещината на масивните камини, на многобройните свещи, поставени в красиви свещници по стените, и притиснатите едно до друго тела, загърнати в няколко пласта дрехи, неотстъпно пълзеше нагоре и я задушаваше. Пен попи капчиците от челото си с избродирана кърпичка.
Горе беше горещо, но и уединено. Оттук виждаше отлично какво прави свекърва й. Вдовстващата контеса Брайънстън се намираше в другия край на залата между дамите, които се тълпяха около принцеса Мери. Вероятно домакинята нямаше да напусне този кръг и височайшата си гостенка дори за кратко време; но даже да го направеше, нямаше никакви причини да се изкачи чак до галерията. Щяха да й трябват поне петнайсет минути, за да си пробие път през множеството и да стигне до стълбата, която водеше към убежището й.
Значи имам най-малко петнадесет минути, каза си Пен. Погледът й потърси в навалицата граф Брайънстън и съпругата му. Те не представляваха заплаха за нея, но трябваше да е сигурна, че не се намират някъде наблизо. За да види по-добре, тя се издаде напред, но точно в този момент две силни ръце се плъзнаха по раменете й и закриха очите й.
Въпреки моментния шок Пен разбра веднага на кого принадлежаха ръцете. Нададе тих радостен вик и се освободи.
— Робин! Трябваше ли да ме уплашиш така? — И се обърна към брат си.
— О, я не се преструвай на уплашена! Веднага разбра, че съм аз. — Робин се засмя весело. В сините му очи светеше искрена радост от новата им среща. Широкоплещест млад мъж със силно тяло и опърничави лешниковокафяви къдрици. Кадифената барета на главата му беше накривена на една страна. Дрехите му бяха скъпи и добре ушити, но не особено чисти. Пен автоматично започна да събира влакънцата от жакета му и намести иглата със скъпоценен камък, която държеше дантеленото жабо на ризата.
— Къде беше? От седмици не съм те виждала — укори го приятелски тя и го целуна нежно.
— О, къде ли не — отвърна безгрижно той. — Във всеки случай не в града.
Пен го погледна с разбиране. Робин никога не й казваше какво се крие зад дългите му отсъствия от града, но тя беше наясно. Изпъстреният с интриги дворцов живот я бе научил, че действителността и привидността си съвпадат много рядко.
— Вероятно си пътувал по дела на дука — предположи неутрално тя.
Робин хвърли бърз поглед към препълнената зала и смени темата.
— Какво правиш тук горе? Защо си сама?
Пен неволно проследи погледа му. Свекърва й стоеше като скала до принцесата, а Майлс Брайънстън и съпругата му бяха седнали край една от масите за карти в другия край на залата. Широките им лица блестяха от пот. Картите щяха да ги занимават до късно през нощта.
— Исках малко тишина — отговори тя. — Долу е шумно и горещо.
— И в галерията е горещо — възрази Робин и я погледна втренчено.
Пен вдигна рамене.
— След няколко минути ще сляза. Но първо трябва да се облекча и доколкото си спомням, зад стенния килим в коридора има тоалетен стол. Върви напред, ако обичаш, аз ще те настигна. Сигурно имаш да ми разказваш много интересни новости!
Тя се усмихна с надеждата да го убеди, като се опитваше да не мисли, че губи скъпоценно време. Забрани си да погледне отново към свекърва си. Както цялото й семейство, и Робин беше много загрижен заради нейната идея — фикс. Ако приемеше, че тя отново ще се поддаде на импулсите си, сигурно щеше да се опита да й попречи с всички средства, с които разполагаше.
Робин се поколеба. Двамата се познаваха от шестнадесет години. При първата среща бяха запленени един от друг и бяха преживели първата си любов. След това родителите им се ожениха и много скоро задружният семеен живот превърна детската любов в дълбоко, предано и неразрушимо приятелство. Робин беше твърдо убеден, че познава несъщата си сестра повече от всички други — по-добре дори от майка й и от по-малката й сестра Пипа.
Естествено, той разбра веднага, че Пен не е искрена с него.
— Какво има? — попита с привидно безгрижие Пен. — Защо ме гледаш така? Не мога ли и аз да имам човешки потребности? — И се засмя малко изкуствено.
Робин поклати глава.
— Ще се видим по-късно. — Обърна се рязко и забърза по коридора. Пен се отдалечи в противоположната посока, ала едва бе изчезнала зад ъгъла, когато Робин я последва. Въпреки масивното си, набито тяло, той стъпваше учудващо безшумно. Зави в тесния коридор зад галерията и я видя да тича, сякаш наистина бързаше. На половината път вдигна някакъв гоблен и изчезна.