Робин смръщи чело и задърпа опърничавата си брада. Може би се бе излъгал. Може би Пен му е казала истината. По-добре да слезе и да я чака в голямата зала.
Скрита зад гоблена, Пен го наблюдаваше. Тъй като познаваше Робин също толкова добре, колкото той нея, тя беше убедена, че той ще я последва. Веднага щом брат й се отдалечи, тя излезе отново в коридора и хукна към помещението, което семейство Брайънстън използваше за работна стая и библиотека. Единственият член на семейството, който можеше да се определи като начетен, беше Филип, а той вече не беше между живите. Презрителната гримаса на Пен дойде автоматично, напълно несъзнателно. Сегашният граф Брайънстън едва можеше да чете. Никога не го беше виждала да отваря книга. Майка му, която поне притежаваше здрав разум, смяташе едва-едва и с мъка пишеше името си. Затова след смъртта на Филип се принудиха да назначат управител, който водеше голямото домакинство и семейните финанси.
Пен влезе тихо в помещението и хвърли бърз поглед през рамо. Не се виждаше никой. Всички слуги бяха заети с празненството.
Тя затвори бързо вратата и спря, докато очите й свикнаха с тъмнината. После се огледа и изпита внезапна болка: в това помещение двамата с Филип бяха прекарали толкова хубави часове… Макар не толкова образована като него, тя беше израсла под крилото на майка, която можеше да се мери по начетеност с всеки мъж. Пен си спомняше с нежност тихите спокойни вечери, когато тишината се нарушаваше само от прелистването на страниците и скърцането на перата по пергамента. И сега чуваше тихите шумове, представяше си фигурата на Филип зад голямото писалище, русата глава, наведена над таблата за писане, която постоянно носеше със себе си — защото музата често го целуваше изненадващо.
Внезапно я връхлетя дълбока тъга. Добре познато чувство, което сега, три години след смъртта на Филип, я спохождаше не толкова често. Въпреки това болката беше остра и пронизваща както преди. Със сухи очи тя изчака пристъпът да премине. Гърдите й се отпуснаха, натрупаните в сърцето й неизплакани сълзи отново се отдръпнаха.
„Ако поне имах детето му, детето, което заченахме с толкова любов…“
Лицето й се проясни, около устата й се изписа решителна линия, в кафявите очи светна съсредоточеност. Сенките и спомените изчезнаха от помещението — остана само целта, която беше движещата сила на живота й. Детето й се бе родило живо. Някъде по страниците на домакинските книги или поне на семейната библия трябваше да е записано раждането му. Даже мъртвородените деца биваха записвани в семейната хроника…
След мъчителното раждане тя лежа дълго, разтърсвана от треска и болки, неутешима, пречупена от тъгата си. Майка й и вторият й баща най-сетне пристигнаха в Лондон и веднага я махнаха от къщата на Брайънстън в Хай Уайкомб. Минаха почти дванадесет месеца, докато Пен, благодарение на нежните им грижи, оздравя и преодоля мъката си; въпреки това болката по изгубеното щастие остана някъде дълбоко в нея.
Тази вечер за първи път след раждането на детето си имаше възможност да прекара повече време в дома на семейство Брайънстън. Това беше отличен случай да потърси къде е записано раждането на сина й. Брайънстънови се държаха така, сякаш не е имало нищо такова; майка й и вторият й баща също я заклеваха да го забрави. Но Пен не можеше да се примири, че детето, което беше израснало в нея, чиито движения беше усещала, което бе станало част от нея, детето, което бе излязло на бял свят след жестоки мъчения, трябва да бъде забравено завинаги.
Освен това не вярваше, че бебето се е родило мъртво. Нали беше чула първия му вик! Това се превърна в нейна „фиксидея“. Тъкмо тя я накара да се върне към живота, който бе водила преди женитбата си, да стане придворна дама на принцесата. Държеше се точно както по-рано, но под спокойната повърхност хранеше бунтовническото убеждение, че детето й е живо.
Погледът й падна върху голямата семейна библия на пулта в една прозоречна ниша. Раждания, смъртни случаи, венчавки, всичко бе записано в нея. Тя прекоси бързо помещението и застана зад пулта. Библията беше отворена на главата с псалмите. Тя запрелиства трескаво тънките страници, докато стигна най-отпред. От вълнение ръцете й овлажняха и страниците залепваха за пръстите й. Изтри ги бързо в роклята от сива дамаска и продължи да прелиства. Стигна до страниците за семейството и затърси датата 7 юли 1550 година, но не я намери. Видя дълга редица бракове, раждания, смъртни случаи. Намери женитбата на Филип. Смъртта на Филип. Обявяването на Майлс за граф бе изписано с красиви букви, по-големи от всяко друго вписване. Естествено, Майлс беше любимият син на свекърва й! Синът, който според майката трябваше да наследи семейната титла. Тя се отнасяше към него като към свой наследник още докато Филип беше жив.