„Конституиращата се като власт завист“ няма да донесе на хората равенство или щастие; веднъж излязла от контрол, разрушителната страст няма защо да се превърне в съзидателна сила. Ако аз не съграждам себе си, а разрушавам другия, то историята се движи не напред, а назад.
Може би най-силната хуманитарна критика на утопизма срещаме у Достоевски. Е добре, ще построим Кристалния дворец, разсъждава странният герой в „Записки от подземието“ в задочен спор с Чернишевски, но какво ще правим после? Животът ще бъде сведен до най-добрата възможна формула, човекът ще стане клавиш, винтче на обективните закони. Ами ако изведнъж ми се прииска да се изплезя на този дворец или да му покажа кукиш? Не, героят не иска такова нещо, нито го одобрява — просто съществува и тази възможност: да му се прииска нещо неразумно, „неблагодарно“. Може ли да знае той какво ще му се прииска? Трябва ли да знае? Ето в какво се състои работата: човекът не може да бъде притежаван — нито от някаква политическа или теоретическа сила, нито дори от самия себе си. Човекът е жив, той става миг след миг. Да се предопредели веднъж завинаги какъв що бъде той, как ще живее, какво ще иска — това означава човекът да се убие. Човекът е възможност, той е свободен дори от себе си, той се самотрансцедира.
В този смисъл повечето антиутопични сюжети представят различни варианти на това самотрансцедиране; човекът се оказва нещо повече, той отново и отново надхвърля наложените му дефиниции, изплъзва се дори от самия себе си. Впрочем в това отношение е любопитен и самият жанр на антиутопията. Ако романът е една борба между живота и концепцията за него, която безуспешно се опитва да го улови, да го спре в определение, тук имаме само концепция, която, тъй да се каже, сама се проваля. Строи се невъзможна сграда (малко като в рисунките на Ешер), която се саморазрушава.
Антиутопичното конструиране сякаш поражда нещо подобно на Брехтовия ефект на отчуждението — представя ни грешката в самия начин на строене на света, за да се възмутим, да излезем извън изкуството, да актуализираме себе си като социални субекти. В най-добрите си образци този жанр осъществява един вид негативна педагогика; с това той е може би най-адекватен сред политическата литература на нашия век — кара ни да отхвърляме, но ни оставя сами да търсим алтернатива — оставя ни ценностно незавършени, оставя ни хора.
Този сборник на издателство „Народна култура“ е важен принос в духовното осмисляне на нашия век. И не само защото за първи път се превеждат „Ние“ и „Фермата“; особената стойност на настоящото издание е амбицията да се представи темата „антиутопия“ на българския читател, при това в най-различни ракурси. Самите произведения са разположени по протежение на целия XX век: „Р.У.Р.“ — 1920 , „Ние“ — 1924 , „Фермата“ — 1945 , „451° по Фаренхайт“ — 1953. Повечето са били във фокуса на ожесточени дискусии: на „Р.У.Р.“ дължим думата „роботи“ (Чапек отчаяно ще твърди, че не е бил разбран, че не става дума за машини, а за изкуствени, „безбожно“ създадени хора); „Ние“ се печата в чужбина без съгласието на автора и допринася за неговата драматична съдба; „Фермата“ трябва да изчака в чекмеджетата на издателствата края на войната, след което за ужас на автора си става знаме на маккартизма…
Самата множественост на антиутопичните визии не е случайна — тя иска да ги представи под формата на ценностен диалог, онзи, без който не е възможен човекът. Човешкото слово е възможно единствено въз основа на представата за свят. Но всеки възглед за това, какъв трябва и какъв не трябва да бъде светът, е само една реплика в безкрайната полифония на културата. Днес знаем, че когато един от световете се наложи върху цялото многообразие на живота, това обрича не само другите, но и самия него. В този смисъл самото настоящо издание е „антиутопично“ — то подкопава униформеността дори на критикуващия разум, приканва ни да видим, че зад всеки текст стои друг човек, чието слово иска от нас сами да заговорим.