— Когато за последно я карах. Кой е мъжът в червено? Кажи ми, когато разбереш. Внимавай за числата.
— Какви числа?
— Които ще се появят. Обърни им внимание.
— Нана, дръж вратата заключена — казва той. — Аз ще се погрижа за алармата.
Нейният „Буик“, модел 1989, с олющен покрив от винил, шарени лепенки по броните и украсен с мъниста ловец на сънища9, който виси на задния прозорец, е паркиран под баскетболния кош зад къщата. Кошът ръждясва на стълба си, откакто Уин беше момче. Двигателят се съпротивлява, накрая се предава и той минава на заден ход цялото разстояние до улицата, защото няма място да обърне. Фаровете му проблясват в очите на куче, което блуждае покрай пътя.
— О, за Бога! — високо казва Уин, докато спира колата и излиза. — Мис Дог, какво правиш навън, момиче? — говори на горкото мокро куче. — Ела тук. Аз съм, хайде, хайде, ела. Добро момиче.
Мис Дог — отчасти бигъл, отчасти овчарка, отчасти глуха, отчасти сляпа, името й глупаво като нейния собственик — пропълзява напред, подушва ръката на Уин, спомня си го, размахва опашка. Той гали мократа й мръсна козина, вдига я и я слага на предната седалка, масажира врата й, докато я докарва до занемарена къща на две преки по-надолу. Отнася я до предната врата, чука по нея дълго време.
Най-накрая една жена отвътре се провиква:
— Кой е?
— Отново намерих Мис Дог! — изкрещява Уин в отговор.
Вратата се отваря, грозната тлъста жена от другата страна носи безформен розов пеньоар, няма долни зъби, смърди на цигари. Тя светва лампата на верандата, примигва от ярката светлина, поглежда покрай него към буика на Нана, паркиран на улицата. Сякаш никога не си спомня колата или него. Уин внимателно пуска Мис Дог на земята и тя драсва вътре в къщата, отдалечава се колкото може по-бързо от неблагодарното мързеливо женище.
— Казах ти, че ще я блъсне кола — предупреждава я Уин. — Какво ти става? За кой път ти я водя вкъщи, защото се мотае по проклетата улица?
— Какво да направя? Пускам я да излезе по нужда, а тя не се връща. После той намина тази вечер, остави вратата отворена. Не че мястото му е тук. Можеш него да обвиниш. Рита я, зъл като змия, оставя нарочно вратата отворена, за да излезе. Защото ако глупавото куче бъде убито, това ще разбие сърцето на Сузи.
— Кой е той?
— Шибаният ми зет, когото полицията все арестува.
Уин се досеща за кого говори, виждал го е в района, кара бял пикал.
— И ти го пускаш в дома си? — пита я строго.
— Само се опитай да го спреш! От никого не се страхува, ама никак. Не аз получих ограничителната заповед.
— Преди се обаждаше на ченгетата, когато той се появяваше.
— Няма смисъл.
През отворената врата Уин вижда Мис Дог сплескана на пода, свита под един стол.
— Какво ще кажеш да я купя от теб?
— Няма такава сума — отвръща тя. — Обичам това куче.
— Ще ти дам петдесет долара.
— Не мога да сложа цена на любовта — колебае се жената.
— Шестдесет — казва той, а това са всичките пари в брой, които има. Чековата му книжка е в Ноксвил.
— Не, сър — усилено мисли тя, — любовта ми към нея струва доста повече от това.
4
Две чорлави деца със зелени коси и татуировки потракват билярдни топки недалеч от масата на Уин. Той ги наблюдава презрително.
Може и да не е от богато семейство, да не е изкарал хиляда и шестстотин точки на училищния тест, да не е композирал симфония или да е построил робот, но поне когато кандидатстваше в училищата, за които мечтаеше, бе проявил достатъчно уважение да си купи маскировъчен костюм (от разпродажба) и нови обувки (също от разпродажба), а и да се подстриже (имаше купон за пет долара), в случай че бъде поканен от декана по приема да обиколи студентския град и да сподели какво иска от живота. Дали иска да стане учен и поет като баща си, или може би адвокат? Уин никога не бе повикан за обиколка на студентското градче или за интервю. Единственото, което получи, бяха стереотипни писма, в които съжаляваха, че трябва да му съобщят…
Той наблюдава всичко и всички в кафене „Дизел“, като се оглежда за мъжа, с когото трябва да се срещне заради убийство, станало преди двадесет години в Тенеси. Почти полунощ е, все още вали и Уин седи на малката си масичка, пийва капучино, гледа мърлявите студенти с ужасните им коси, гръндж дрехи, кафета и лаптопи, наблюдава входа и все повече се дразни. Четвърт час след полунощ той ядосано става от масата, а някакъв пънк с пъпчиво лице, който се мисли за Айнщайн, недодялано изтезава билярдните топки, говори високо и бързо на гаджето си. И двамата са се самозабравили, погълнати от себе си, надрусани с нещо, може би ефедрин.