— Не, няма — казва момичето. — Няма такава дума като содомитска.
— „Картината на Дориан Грей“ беше наречена содомитска книга — трак. — В някои от критиките по онова време — раирана топка с колебание се търкулва в един от джобовете.
— Казва се „Портретът на Дориан Грей“, генийче — казва Уин на педантичния пънкар с пиърсинг по тялото, който врътва билярдната щека като бастун. — И е била наречена содомитска книга по време на процеса срещу Оскар Уайлд, а не в рецензиите. Както и да е.
Уин вече излиза, когато дочува „мулатски педал“. Връща се обратно, издърпва билярдната щека от ръката на пънкаря и казва:
— Мой ред е да разбивам — строшава щеката на две в коляното си. — Ето. Какво ми каза?
— Нищо не съм казал! — възкликва пънкарят, а стъклените му очи са огромни.
Уин захвърля счупената щека на билярдната маса, тръгва, без да обръща внимание на момичето зад бар плота, което го зяпа, откакто е влязъл. Тя вкарва пара в голяма чаша кафе и когато той посяга към вратата, се обажда:
— Извинете. Сър? — надвиква шума на машината за еспресо.
Той отива до щанда и я успокоява:
— Не се тревожи. Ще платя за щеката — изважда няколко банкноти от портфейла си.
Тя не изглежда заинтересувана от вандализма в залата за билярд и пита:
— Вие ли сте детектив Джеронимо?
— Откъде научихте това име?
— Приемам това за „да“ — отговаря тя, бъркайки под тезгяха, намира един плик и му го подава. — Един тип дойде по-рано и ме помоли да ви го дам, когато си тръгвате.
— Колко по-рано? — пъха плика в един джоб, загрижен кой може да го наблюдава.
— Преди няколко часа може би.
Значи мъжът с фалшивия акцент се е обадил на Уин, след като писмото е било оставено тук, и въобще не е имал намерение да се срещат.
— Как изглеждаше? — пита Уин.
— Нищо особено, май малко стар. Носеше тъмни очила и голям шлифер. И шал.
— Шал през това време на годината?
— Бляскав, като копринен. Един вид тъмночервено.
Разбира се — мъж в червено, точно както каза Нана. Уин излиза навън в дъжда, от нощната влага се чувства лепкав и клюмнал. Колата на баба му на Съмър Стрийт, точно пред ресторант „Роузбъд“, е като купчина с черни перки. Той крачи по мокрия паваж, оглежда се и се чуди дали мъжът в червено е наблизо и наблюдава. Отключва колата, отваря жабката, намира фенерче и купчина салфетки от „Дънкън Донътс“, увива няколко около ръцете си и срязва плика с един от ключовете, които висят на стартера. Измъква сгънат лист с редове и прочита чисто написаното с черно мастило: „Ти си този, който е В ОПАСНОСТ, мелез“.
Набира домашния номер на Ламонт, но тя не вдига. Опитва на мобилния. Не отговаря. Не оставя съобщение, променя намерението си, звъни наново и този път тя се обажда.
— Ало? — в гласа й не блика обичайната енергия.
— Искаш ли да ми кажеш какво става, по дяволите! — запалва мотора.
— Няма защо да се безпокоиш за мен — странно отговаря тя, звучи чудато, някак не на себе си.
— Някакъв откачалник с шантав фалшив акцент току-що ми се обади за случая „Финли“. Какво съвпадение! Този тип има отнякъде номера на мобилния ми телефон — още едно удивително съвпадение, каза, че ще се срещнем, но не се появи. Обаче случайно ми остави заплашителна бележка. С кого, по дяволите, си говорила? Да не си изпратила съобщение за пресата или нещо подобно…
— Тази сутрин — отговаря тя и един приглушен мъжки глас казва нещо на заден план, което не може да различи.
— Тази сутрин? Преди дори да съм пристигнал в града! И не можа да си направиш труда да ми кажеш? — възкликва Уин.
— Това е добре — нелогичността й продължава.
— Не е добре!
Човекът, който е при Ламонт, някакъв мъж, почти в един сутринта, казва нещо и тя рязко прекъсва връзката. Уин седи в тъмната вътрешност на буика на баба си, втренчен в листа и омотаните си ръце. Сърцето му блъска толкова силно, че може да го усети в гърлото си. Ламонт е вдигнала по тревога медиите за случай, който сега се предполага, че е негов, без да поиска позволението му и дори да си направи труда да му каже. Може да си вземе лайняното „В опасност“ и да си го носи на рамо.
„Напускам.“
Да видим какво ще прави, когато й каже това. „Напускам!“
Няма представа къде да я търси. Тя не вдигна домашния си телефон, а само мобилния. Така че вероятно не си е у дома. Хм, трудно е да се каже. Въпреки това той решава да мине покрай къщата й в Кеймбридж. Ако случайно е там. По дяволите, който ще да е там. Уин се чуди с кого ли спи Ламонт, дали е една от онези жени, водачи на стадото, които не харесват секса, или вероятно точно обратното. Може да е пираня и да изяжда любовниците си до кокал.