Той спира отпред, гаси фаровете и изключва двигателя. Крушката на предната веранда не е запалена, никакви лампи до къщата не са включени и само един прозорец е осветен — на втория етаж, вляво от входната врата. Обзема го едно от неговите предчувствия. Нейният „Рейндж Роувър“ е на чакълестата алея за коли и предчувствието се засилва. Ако не си е вкъщи, значи някой я е взел с кола. Е, голяма работа. Тя може да има всеки, когото си поиска, така че днешното й гадже я е взело, може да я е завело у тях, голяма работа. Но предчувствието упорства. Ако мъжът, е когото днес има среща, е с нея вътре в къщата, къде е колата му? Уин опитва домашния й телефон и чува в отговор гласова поща. Опитва мобилния, но тя не отговаря. Опитва втори път. Не вдига.
Някакъв мъж с червен шал го изпрати за зелен хайвер, направи го на глупак, заплаши го. Кой? Уин се тревожи какво ще се появи в новините. Може би идиотското съобщение на Ламонт за пресата фучи из киберпространството и е кацнало в интернет. Може би така мъжът с червения шал е разбрал за „В опасност“ и за Уин. Но в това няма смисъл. Вивиан Финли не е от Нова Англия, така че защо някакъв местен ще е достатъчно заинтересуван от нейния случай, за да си направи целия този труд: да се обади на Уин, да уреди фалшива среща и да го предизвиква?
Той се взира втренчено в къщата на Ламонт, в гъсто залесения й двор, поглежда нагоре и надолу по улицата. Сам не знае какво търси. Каквото и да е. Сграбчва фенерчето и слиза от предисторическата кола на баба си, продължава огледа, ослушва се. Усеща, че нещо не е както трябва. Може би просто е смутен заради предчувствията и само му се струва, че нещо не е наред, както когато като дете с тревога си представяше чудовища, зли хора, лоши неща, смърт. „Защото това е в кръвта му“ — често обясняваше баба му. Няма пистолет. Следва глинения плочник до предната веранда, изкачва стъпалата, оглежда се и се ослушва, решавайки, че в действителност се тревожи за Ламонт.
Тя няма да му благодари за това. Ако е с някого, ще поиска главата на Уин. Той натиска звънеца, вдига поглед в същия миг, когато една сянка преминава по запердения осветен прозорец точно над главата му. Гледа нагоре и чака. Насочва фенерчето към месинговата пощенска кутия вляво от входната врата, вдига капака. Не е прибрала пощата си, когато е влизала, и той си спомня какво му каза за кутията с ключовете. Не вижда нищо подобно.
Вода капе на големи студени капки от листата, които шляпат по темето му, докато заобикаля към задната част на къщата. Отзад е гъсто залесено и много тъмно. Там намира кутията за ключове отворена, ключът — все още в бравата, вратата — открехната. Той се поколебава, оглежда наоколо, вслушва се в капещата вода, осветява дърветата с фенерчето, насочва лъча обратно към нещо тъмночервено между два чемшира — туба за бензин с парцали отгоре, мокри от дъжда, но чисти. Пулсът му се ускорява, направо препуска, докато той тихо прекрачва в кухнята, чува гласа на Ламонт, после и мъжки глас, ядовит мъжки глас, на втория етаж, стаята с осветения прозорец над входната врата.
Придвижва се бързо нагоре по стенещите дървени стъпала, по три наведнъж, пресича коридор, който също скърца. През отворената врата я вижда върху кревата, вързана за краката му. Мъж в джинси и тениска седи на края на леглото, милва я с пистолет.
— Кажи: аз съм курва.
— Аз съм курва — повтаря тя с несигурен глас. — Моля, не правете това.
Вляво от леглото е прозорецът, пердетата са дръпнати. Дрехите й са разпилени по пода. Същият костюм, който носеше няколко часа по-рано на вечерята.
— Не съм нищо повече от мръсна курва. Кажи го!
Отгоре има голям стъклен полилей с изрисувани цветя — сини, червени, зелени. Уин запраща фенерчето към полилея и той се пръсва и залюлява. Мъжът скача от леглото, рязко се завърта и тогава Уин го хваща за китката, бори се да му измъкне пистолета, дъхът на онзи облива лицето му, смърди на чесън, пистолетът гръмва в тавана и за малко пропуска главата на Уин.
— Пусни го, пусни го!
Собственият му глас звучи приглушен и далечен в звънтящите му уши, а пистолетът гръмва отново и отново и изведнъж хватката на мъжа се отпуска. Уин сграбчва оръжието, блъсва го силно и той рухва на пода, а от главата му започва да тече кръв, бавно образува локва върху твърдата дървесина. Утихнал на пода до леглото, кърви, без да мърда, млад мъж с вид на латинос, може би седемнайсет-осемнайсет годишен.