Ламонт се справя добре с изреждане на фактите. Нейният нападател, вече разпознат като Роджър Баптиста от Източен Кеймбридж, с адрес близо до съдебната сграда, където работи Ламонт, я принудил да се качи в спалнята, започнал да къса електрически кабели от лампите и от радиочасовника. Тогава звъннал домашният й телефон. Тя не се обадила. После звъннал мобилният. Не отговорила и на него.
Уин се обаждал.
Мобилният й телефон звъннал отново, тя бързо съобразила и казала, че се обажда гаджето й, което започва да се тревожи и може да се появи, така че Баптиста й наредил да отговори, но предупредил, че ако се опита да направи нещо, ще й пръсне главата. После ще убие гаджето й, ще убие всички. И тя се обадила.
Водила краткия странен разговор с Уин. Казва, че приключила разговора, Баптиста я принудил да се съблече и я вързал за краката на леглото. Изнасилил я. После си обул отново панталоните.
— Защо не се съпротивявахте? — пита я Сами колкото може по-внимателно.
— Той имаше пистолет — тя гледа Уин. — Не се съмнявах, че ще го използва, ако се съпротивявам, вероятно щеше да го стори въпреки всичко. Когато свършеше с мен. Направих каквото можах, за да контролирам положението.
— Какво по-точно? — пита Уин.
Тя се поколебава, очите й се откъсват от него, отговаря:
— Казах му да прави каквото иска, държах се сякаш не чувствам страх. Или отвращение. Правех каквото искаше. Казвах каквото ме караше да казвам — тя се поколебава. — Бях спокойна и кротка, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Аз… ъъъ… казах, че не е нужно да ме връзва. Аз… работя с подобни случаи непрекъснато, разбирах ги, знаех, че си имат причини. Аз… аз…
Малкото помещение заехтява от настъпилата тишина и за първи път Уин вижда лицето на Ламонт да почервенява. Той подозира, че знае съвсем точно какво е направила, за да забави Баптиста, да го успокои, да установи контакт със слабата надежда, че може да я остави да живее.
— Вероятно сте се държала малко така… сякаш го искате — предполага Сами. — Е, жените го правят често, карат насилника да си мисли, че всичко е наред, че е добър в леглото, симулират оргазъм и дори го молят да се върне някой друг път, сякаш са гаджета или…
— Вън! — открива по него огън Ламонт, сочейки го с пръст. — Излизай!
— Аз просто…
— Не ме ли чу?
Той излиза от стаята, оставя Уин насаме с нея, което не е най-голямото му желание. Като се има предвид, че той е наранил тежко нейния нападател, би било за предпочитане и по-благоразумно да я разпита в присъствието на поне още един свидетел.
— Кое е това лайно? — пита Ламонт. — Кой е той? Мислиш ли, че е шибано съвпадение, че е решил да се появи край къщата в същата вечер, когато ключовете ми тайнствено изчезнаха? Кой е той?
— Роджър Баптиста…
— Не питам това.
— Кога за последен път видя ключовете си? — прекъсва я Уин. — С тях ли заключи, когато сутринта тръгна за работа? Всъщност вчера сутринта.
— Не.
— Не?
Тя мълчи известно време и после обяснява:
— Онази вечер не се прибрах.
— Къде беше?
— Останах при приятел. На сутринта тръгнах оттам за работа. След работа вечерях с теб, върнах се в службата. Това е хронологията.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш при кого прекара нощта?
— Имам.
— Просто се опитвам…
— Не съм аз тази, която е извършила престъпление! — тя студено се втренчва в него.
— Моник, предполагам, че алармата ти е била включена, когато си отключила вратата с резервния ключ — многозначително отбелязва Уин. — Баптиста притиска с ръка устата ти, докато отключваш вратата. Какво стана с алармата след това?
— Каза ми, че ако не я спра, ще ме убие.
— Няма ли паник код, който безшумно вдига по тревога полицията?
— О, за Бога, ти щеше ли да се сетиш за това, ако беше на мое място и някой е притиснал пистолет в тила ти?
— Знаеш ли нещо за туба с бензин и няколко парцала, намерени при задния вход в храстите?
— Ние с теб трябва да проведем един много важен разговор — казва Моник.
Сайкс кара личната си кола, син „Фолксваген Рабит“, модел 1979 г., през Стария град, както се нарича историческият център на Ноксвил.
Минава покрай таверната „Барли“, грил ресторанта „Тоних“, безлюден и тъмен, после покрай една строителна площадка, затворена преди няколко дни, след като там изкопаха кости, които се оказаха кравешки. Мястото било кланица с двор за добитъка в един отдавнашен живот. Нейното безпокойство, паниката, както го нарича, става по-силна, колкото повече приближава до мястото. Искрено се надява, че настояването на Уин веднага да потърси и открие документите за случая „Вивиан Финли“ е достатъчно неотложно, че да си заслужава тя да събуди директора на академията, после началника на полицейската служба в Ноксвил, после още неколцина души от отдел „Криминални разследвания и архиви“. Не можаха да намерят случая, а само неговия номер за достъп от Ноксвилското полицейско управление: НПУ 893–85.