Накрая, и това беше най-неприятното, Сайкс събуди вдовицата на бившия детектив Джими Барбър, която говореше като пияна, и я попита какво е направил покойният й съпруг със старите си папки, документи, спомени и така нататък, когато се е пенсионирал и е почистил кабинета си в управлението.
— Всичките тия боклуци са в мазето. Какво може да крие там? Джими Хофа10? Или шибания код на Да Винчи?
— Мадам, много съжалявам, че ви досаждам, но се опитваме да открием някои стари документи — внимаваше какво говори, помнеше, че Уин ясно даде да се разбере, че става нещо необикновено.
— Не знам какво ви е прихванало всички — оплака се противната мисис Барбър по телефона, ругаеше и отправяше злобни забележки. — Та сега е три часа сутринта, по дяволите!
В онова, което местните наричат къс западен Ноксвил, градът започва да се разръфва по краищата, разпадайки се на блокове за бедни, малко преди да се облагороди (но не много) на около две мили от центъра. Сайкс паркира пред малка къща, винилова обшивка, градината — пълна бъркотия. Това е единствената къща, чиито празни кофи са оставени опасно близо до улицата. Изглежда госпожа Барбър е прекалено мързелива да ги изтъркаля обратно до къщата. Кварталът се отличава с малко улични лампи и множество тунинговани ярки стари коли — кадилаци, един „Линкълн“, боядисан в розово, някакъв „Корвет“ с онези тъпи въртящи се тасове. Лайновозите на разни боклуци, търговци на наркотици, всякакви негодници. Сайкс не забравя своя „Блок“ калибър 40 в кобура на рамото под якето. Тя поема по тротоара и натиска звънеца.
На мига лампата на верандата светва.
— Кой е? — гласът слива звуците от другата страна на вратата.
— Агент Сайкс, Бюро за разследване на Тенеси.
Изтраква верига срещу крадци, резето на ключалката щраква освободено. Вратата се отваря и една жена с евтин вид, боядисана руса коса и размазан грим под очите се дръпва встрани, за да я пусне.
— Мисис Барбър — започва учтиво Сайкс, — високо оценявам…
— Не мога да разбера за какво е цялата тая дандания, но карай — пеньоарът й е закопчан накриво, очите са кръвясали, мирише на алкохол. — Мазето е натам — тя посочва с кимване, суети се в опит да заключи наново вратата, гласът й е прекалено силен, а изговорът — носов. — Ровете из боклуците му колкото искате. Може да ги натоварите на камион и да ги откарате, доколкото зависи от мен.
— Няма да стане нужда да ги товарим на камион — успокоява я Сайкс. — Просто трябва да прегледам някои полицейски досиета, които може да е пазил някога в службата си.
— Аз се връщам в леглото — обявява мисис Барбър.
Ламонт сякаш е забравила къде е. На Уин му минава през ума, че тя халюцинира, смята, че е в големия си кабинет, заобиколена от богатата си колекция стъкло, облечена в един от скъпите си бутикови костюми, седнала зад голямото си стъклено писалище, вместо на пластмасовия стол и в болничен халат насред стаята за разпити в болницата. Тя се държи така, сякаш двамата с Уин вършат обичайното, работят по известен случай, един от тежките, предопределен за много усложнения и медийно отразяване.
— Не съм сигурна, че ме слушаш — срязва го тя, когато на вратата се почуква.
— За минутка — успява да й отговори.
Сами е, надниква и тихичко казва:
— Извинете.
Уин излиза в коридора и затваря вратата. Сами му подава сутрешния „Бостън Глоуб“, отворен на местните новини. Заглавието на първата страница е голямо и с дебели букви:
— Трябва да знаеш четири неща — казва Сами. — Първо, името ти е навсякъде вътре, шибана пътна карта как си щял да решиш губернаторското „кой го е направил“. По-точно нейното „кой го направил“ — поглежда към затворената врата, — след като той го е делегирал на нея. Късмет, ако убиецът още е някъде там и прочете всичките тия глупости. Второ, а то със сигурност не е добре…
10
Американски синдикален лидер, осъден за опит да подкупи съдия. По-късно изчезва и се предполага, че е убит. — Б.пр.