— Какво?
— Баптиста току-що умря. Да изложа очевидното — сега не се налага да говорим с него. Трето, прерових дрехите му и намерих в задния му джоб хиляда долара в стодоларови банкноти.
— В пачка ли?
— В прост бял плик без надпис отгоре. Банкнотите изглеждат нови. Нали разбираш, шушкат. Никакви следи от сгъване. Нищо. Обадих се на Хюбър в дома му. Лабораториите веднага ще ги обработят за отпечатъци.
— Кое е четвъртото?
— Медиите са разбрали за… — той отново кимва към затворената врата. — Отвън има около три подвижни телевизионни станции и тълпа репортери на паркинга, а още дори не се е съмнало.
Уин се връща обратно в стаята за разпити, затваря вратата.
Ламонт седи на същия пластмасов стол. Хрумва му, че тя няма нищо за обличане, освен ако не се задоволи с анцуга, който намъкна преди той да я закара в болницата. След нападението не можеше да си вземе душ, нямаше нужда Уин да й дава указания, установеният ред й беше известен. Все още не се е къпала и това е въпрос, който му е неудобно да повдига.
— Пресата е разбрала — казва той, сядайки отново на стола. — Трябва да те измъкна оттук, без да ти устроят засада. Сигурен съм, знаеш, че точно сега не може да се прибереш вкъщи.
— Щеше да я изгори — заявява тя.
Тубата за бензин беше пълна. Със сигурност не бе оставена там от нейния градинар.
— Щеше да ме убие и да изгори до основи къщата ми — сигурен, твърд глас. Окръжният прокурор работи по случая и сякаш говори за някоя друга жертва. — Защо? За да направи така, че смъртта ми да прилича на нещастен случай. За да изглежда, че аз съм запалила къщата си. Този не е начинаещ.
— Зависи дали идеята е била негова — отбелязва Уин, — или някой му е дал указания. Във всеки случай замаскирането на убийство с пожар не е много надеждно. Най-вероятно аутопсията щеше да разкрие наранявания на меките тъкани, куршума и вероятни увреждания на хрущяли и кости. При домашни пожари телата не изгарят напълно. Знаеш това.
Той мисли за парите в джоба на Баптиста. Нещо му подсказва, че не е добра идея да споменава тази подробност пред Ламонт точно сега.
— Имам нужда от теб тук — казва тя, здраво вкопчена в одеялото, което е увила около себе си. — Забрави за дамата от Тенеси… как й беше името. Трябва да открием кой стои зад това. Не само малкият боклук… може би някой друг го е накарал да го направи.
— Хюбър вече мобилизира лабораториите…
— Как може да знае за това? — избъбря тя. — Не съм казала… — спира преди да е завършила, очите й са широко отворени. — Няма да се измъкне — тя отново говори за Баптиста. — Това е случай, който няма да бъде… Искам ти да отговаряш за него. Ще го заровим.
Той устоява на очевидната игрословица и само отбелязва:
— Моник, той е мъртъв.
Тя не трепва.
— Оправдано или не, борба или не, аз го убих. Добре постреляхме. Но ти знаеш какво се случи. Твоята служба не може да го разследва сама. Или трябва да прехвърли случая на друга областна прокуратура, или да включи бостънския отдел „Убийства“. Да не споменаваме за „Вътрешни разследвания“, които трябва да свършат своята работа. Да не говорим за аутопсията и всички други тестове, познати на човечеството. За известно време ще ми възложат административни задължения.
— Искам още сега да се заемеш с това.
— Без дори един ден за душевно здраве? Много мило.
— Върви да изпиеш няколко бири със службата по стреса. Не искам да чувам за така нареченото ти душевно здраве.
Сега лицето й е яростно, очите й — черни дупки от омраза, сякаш той самият я е нападнал.
— Щом аз няма да получа ден за душевно здраве, да бъда проклета, ако ти получиш.
Промяната в държането й е учудваща, направо разстройваща.
— Може би не схващаш важността на онова, което се случи току-що — казва той. — Виждам го през цялото време при другите жертви.
— Аз не съм жертва. Аз бях изиграна — съвсем внезапно тя отново е окръжен прокурор, стратег, политик. — Тук трябва да се пипа много точно, иначе знаеш ли с какво ще бъда известна? Кандидатката за губернатор, която беше изнасилена.
Той не отговаря.
— Всяко престъпление по всяко време, включително това над мен — заявява тя.
6
Моник стои в средата на стаята за разпити, загърната в бялото одеяло.
— Измъкни ни оттук — казва тя на Уин.
— Не в множествено число — отговаря той. — Аз не мога да бъда въвлечен…
— Искам ти да отговаряш за това. Хайде, ела с мен — нарежда Ламонт, лицето й е спокойно, прилича на маска. — Измъкни ни оттук. Остани с мен, докато се уверя, че съм в безопасност. Не знаем кой стои зад това. Трябва да съм в безопасност.