— Ще бъдеш в безопасност, но аз не мога да бъда твой пазител.
Тя се втренчва в него.
— Моник, трябва да им позволя да разследват това. Не може да съм замесен в смъртен случай с употреба на оръжие и да продължавам да си гледам работата така, сякаш нищо не се е случило.
— Можеш и ще го направиш.
— Нали не очакваш наистина да съм твой телохранител?
— За това би могъл само да си мечтаеш, нали? — отговаря тя и се втренчва в него, а в очите й има нещо, което никога не е виждал преди, не и от нея. — Измъкни ме оттук. Трябва да има мазе, пожарен изход, каквото и да е. Измъкни ме оттук. Тази проклета болница няма ли площадка за кацане на хеликоптери на покрива?
Уин се обажда на Сами по мобилния телефон и казва:
— Повикай един от хеликоптерите да я откара.
— Къде? — пита Сами.
Уин поглежда Ламонт и пита:
— Има ли безопасно място, където да отседнеш?
Тя се поколебава и после казва:
— Бостън.
— Къде в Бостън? Трябва да знам.
— Един апартамент.
— Имаш апартамент в Бостън? — това е новина за него. Защо й трябва апартамент на петнайсетина километра от къщата й?
Тя не отговаря, не му дължи по-нататъшни обяснения за своя живот.
Той казва на Сами:
— Уреди полицай да я посрещне, когато кацне, и да я придружи до апартамента й.
Изключва телефона, поглежда я, спохожда го едно от лошите предчувствия, обръща се към нея:
— Моник, думите не са достатъчни, не мога да изразя колко съжалявам…
— Прав си, думите не са достатъчни — тя му отправя същия объркващ втренчен поглед.
— Не съм на работа за няколко дни, считано от сега — обявява той. — Така е най-добре.
Очите й се забиват в него, докато стои в малката бяла стая, а бялото одеяло е загърнато около нея.
— Какво имаш предвид с това „най-добре“? Мисля, че аз решавам кое е най-добре за мен.
— Може би тук не става дума само за теб — отговаря той. Нейните страшни очи не изпускат неговите.
— Моник, имам нужда от няколко дни, за да се погрижа за нещата.
— Точно сега работата ти е да се погрижиш за мен — отвръща тя. — Трябва да се погрижим да ограничим загубите, да превърнем това в нещо положително. Ти имаш нужда от мен.
Тя стои напълно неподвижно, очите й гледат втренчено. Зад тях има мрак, кипящ от омраза и ярост.
— Аз съм единственият свидетел — обявява тя с равен глас.
— Да не би да заплашваш, че ще излъжеш, ако не направя това, което искаш?
— Аз не лъжа. Хората знаят, че е така — отговаря му тя.
— Заплашваш ли ме? — той го повтаря и сега е ченге, а не мъжът, който спаси живота й. — Защото има по-важни свидетели от теб. Мълчаливите свидетели в криминалистиката. Например неговите телесни течности. Освен ако не кажеш, че е било по взаимно съгласие. Предполагам, че тогава слюнката и семенната му течност ще са без значение. В такъв случай, предполагам, съм прекъснал уговорена среща, някакъв творчески секс сценарий. Може би си е мислел, че те защитава от мен, сметнал е, че аз съм нарушител, а не обратното. Моник, това ли ще кажеш?
— Как смееш!
— Много ме бива по сценариите. Искаш ли още няколко?
— Как смееш!
— Не. Ти как смееш. Току-що ти спасих проклетия живот.
— Ти, сексистка свиньо! Типичен мъж. Мислите, че всички ние си го търсим.
— Престани.
— Мислите, че всички имаме някаква тайна фантазия да бъдем…
— Престани! — после снишава гласа си. — Ще ти помагам с всички сили. Не аз ти сторих това. Знаеш какво се случи. Той е мъртъв. Получи каквото заслужаваше. Най-доброто отмъщение, ако искаш да го погледнеш по този начин. Ти спечели, накара го да плати най-високата цена, ако го видиш по този начин. Сега дай да оправим каквото можем, да върнем нещата в обичайното им русло по най-добрия начин, на който сме способни. Контрол на щетите, както ти се изрази.
Очите й са ясни.
— Нужни са ми няколко дни — продължава Уин. — Трябва да се въздържа от поемането на случая. Ако не можеш да го направиш, нямам друг избор, освен да…
— Факти — прекъсва го тя. — Отпечатъци от пръсти върху тубата за бензин. ДНК. Пистолетът… откраднат ли е? Липсващите ключове. Вероятно съвпадение, освен ако не са у него или в жилището му. Ако е така, защо не ме чакаше вътре в къщата?
— Алармата ти.
— Правилно — тя крачи, увита в бялото си одеяло като индиански вожд. — Как е стигнал до къщата ми? Има ли кола? Някой друг ли го е докарал? Семейството му? Кого е познавал?
Минало време. Нейният нападател е умрял и тя вече мисли за него като за мъртвец. Не е минал и час. Уин поглежда часовника си. Обажда се на Сами. Хеликоптерът е на девет минути път.
„Бел“ 430 се издига от хеликоптерната площадка на покрива на болницата „Маунт Обърн“, увисва, обръща нос и полита към силуетите на Бостън. Това е птица за седем милиона долара. Ламонт има сериозен принос Масачузетската щатска полиция да притежава три такива.