В момента не се гордее особено по този повод, не се гордее с нищо, не е сигурна как се чувства, освен тежка и безучастна. Отзад, където е седнала, може да види обезумелите журналисти на земята, техните камери, насочени към нейното шумно и драматично отлитане. Тя затваря очи и се опитва да забрави отчаяната си нужда от душ и чисти дрехи, да не обръща внимание на онези части от тялото си, които бяха насилени. Опитва да превъзмогне глождещия страх от болести, предавани по полов път, и забременяване. Опитва да се съсредоточи върху това коя е и какво представлява, а не какво й се е случило няколко часа по-рано.
Поема дълбоко дъх, надниква през прозореца, гледа покривите, докато хеликоптерът се носи към Масачузетската многопрофилна болница, където пилотът планира да кацне. Там някой от щатската полиция ще я вземе и ще закара до апартамента, за който никой не трябва да научи. Вероятно ще си плати за тази грешка, но не знае какво друго би могла да направи.
— Там отзад добре ли сте? — прозвучава в шлемофона гласът на пилота.
— Прекрасно.
— Ще кацнем след четири минути.
Тя потъва. Втренчва се, без да премигва, в преградата, която отделя пилотите от нея, и усеща как става по-тежка и потъва. Веднъж, когато беше първа година студентка в Харвард, се напи, ама истински, и макар никога да не каза и дума за това на някого, знаеше, че поне един от мъжете на купона е правил секс с нея, докато е била в безсъзнание. Когато се свести, слънцето беше изгряло, птиците вдигаха шум и тя лежеше сама на един диван. Беше очевидно какво се е случило, но тя не обвини този, когото подозираше, и със сигурност нямаше никакво намерение да я преглежда сестра от съдебната медицина. Спомня си как се чувстваше в този ден — отровена, замаяна. Не, не само замаяна, може би мъртва. Това беше, спомня си тя, докато лети към силуета на градския център. Чувстваше се мъртва.
Смъртта може да бъде освобождаваща. Има неща, за които повече няма защо да те е грижа, когато си мъртъв. Хората не могат да наранят или повредят части от теб, които вече са мъртви.
— Мис Ламонт? — пилотски глас отново прозвучава в шлемофона й. — Когато кацнем, ще мине една минута, докато хеликоптерът спре напълно, и искам да си седите на мястото. Някой ще отвори вратата и ще ви свали.
Тя си представя губернатор Краули. Представя си грозното му самодоволно лице, когато чуе новината. Вероятно вече знае. Разбира се, че знае. Ще е изпълнен със съчувствие, сърцето му ще е разбито и той ще я унижи и унищожи на изборите.
— После какво? — пита тя, придърпвайки микрофона близо до устните си.
— Служителят на щатската полиция ще ви каже на място… — отговаря единият от пилотите.
— Вие сте щатската полиция — казва тя. — Вас питам какъв е планът. Има ли медии там?
— Мадам, сигурен съм, че ще ви информират.
Те се реят над хеликоптерната площадка върху покрива на болницата, в струята на ротора пляска яркооранжев чорап, полицайка в синя униформа навежда глава срещу вятъра. Хеликоптерът каца, върти се на празен ход и Ламонт седи, зяпайки съвсем обикновената на вид непозната жена полицай навън. Тя е просто някой ниско долу в хранителната верига, от когото се очаква да заведе травматизирания и обсаден прокурор до сигурното убежище. Проклета придружителка, проклета телохранителка, проклета жена, изпратена, за да подсети Ламонт, че току-що е била насилена от мъж и заради това най-вероятно не желае да бъде придружавана от представител на мъжкия пол. Тя е повредена. Жертва. Представя си Краули, представя си какво ще каже, какво казва вече и какво мисли.
Двигателите замлъкват, витлата тихичко стенат, забавят и накрая спират. Тя сваля шлемофона и коланите от раменете и си представя мазното лицемерно набожно лице на Краули, взряно в камерата, да предлага на Моник Ламонт състрадание от името на народа на Масачузетс. Жертвата Ламонт.
„Жертвата Ламонт за губернатор. Всяко престъпление по всяко време, включително това над мен.“
Ламонт отваря сама вратата на хеликоптера преди полицайката да успее да я изпревари, слиза сама преди някой да може да й помогне.
Всяко престъпление по всяко време, включително това над Ламонт.
— Искам да ми намерите Уин Гарано. Веднага — казва на полицайката. — Кажете му да зареже всичко, което прави, и веднага да ми се обади — вече заповядва.
— Да, мадам. Аз съм сержант Смол — жената в синьо подава ръка за здрависване, прави всичко, само не козирува.
— Несполучливо име11 — казва Ламонт, тръгвайки към вратата, която води във вътрешността на болницата.