— На следователя, нали? Онзи, когото наричат Джеронимо — сержант Смол я настига. — Ако бях дебела, наистина щеше да е несполучливо име, мадам. Достатъчно ме подиграват за него — тя сваля радиостанцията си от големия черен колан, докато отваря вратата. — Колата ми е долу, скрита от погледите. Нали нямате нищо против малко стъпала? Къде да ви откарам после?
— В „Глоуб“ — отговаря Ламонт.
Мазето на Джими Барбър е прашно и плесенясало, слаба гола крушка осветява онова, което трябва да са сто картонени кашона, струпани чак до тавана, някои с етикети, повечето — ненадписани.
Сайкс бе прекарала изминалите четири часа в избутване встрани на кутии с разнообразни боклуци: древни магнетофони, десетки ленти, няколко празни саксии, рибарски принадлежности, бейзболни кепета, старомодна бронежилетка, трофеи от състезания по софтбол, сигурно хиляди снимки, писма, списания, папки, бележници. Почеркът беше ужасен. Боклуци и още боклуци. Този човек е бил прекалено мързелив, за да организира спомените си, затова просто ги е нахвърлял в кашони, опаковал е всичко, освен амбалажа от ресторантите за бързо хранене. Включително онова, което е било в кошчето му за боклук.
Дотук бе преровила доста случаи, за които той вероятно е мислил, че си заслужава да бъдат запазени: беглец се скрил в комин и се заклещил, смъртоносно нападение с боулинг кегла, мъж, ударен от гръмотевица, докато спял на желязно легло, дрогирана жена спряла по средата на пътя да пишка, забравила да включи колата на скорост и била прегазена. Случаи и още случаи, които Барбър не е трябвало да смята за свои и да си ги носи у дома, когато се е пенсионирал. Но все още й остава да намери НПУ893-85. Няма го дори в кашона, който съдържаше много документи, кореспонденция и случаи от 1985 г. Тя за трети път набира мобилния телефон на Уин, оставя още едно съобщение, знае, че е зает, но го приема лично.
Не може да престане да мисли, че ако беше някоя наистина важна, например като завършилата Харвард жена ОП, от която той толкова се оплаква, веднага щеше да й позвъни в отговор. Сайкс се записа в мъничък християнски колеж в Бристол, Тенеси. Пропадна през втората си година, мразеше ученето, не виждаше никаква разумна причина да учи френски и интегрално смятане или да ходи на църква два пъти седмично. Тя не е от калибъра на Уин или на онази ОП и всички онези хора далеч на север, които са част от неговия живот. На практика би могла да му бъде майка.
Сайкс седи върху обърнатия наопаки петгалонов пластмасов бидон за туршия, втренчена в купчини картонени кашони, гърлото й дращи, очите й лютят и я боли кръстът. За миг е съкрушена, не само от задачата пред нея, а от всичко. Също както тогава, когато започна курса в академията и на втория ден групата им тръгна на обиколка из прословутата изследователска лаборатория на Университета на Тенеси, известна като Фермата за трупове — два гористи акъра, замърсени с вонящи човешки тепа във всички състояния, които можеш да си представиш, дарени човешки останки, гниещи на земята, под бетонни блокове или в багажници на автомобили, в чували за трупове и извън тях, облечени или голи. Антрополози и ентомолози ги обикаляха ден след ден и си водеха бележки.
„Кой би могъл да прави това? Какъв човек трябва да си, за да вършиш нещо толкова отвратително за прехраната си, независимо дали си завършил университет, или каквото и да е?“ — попита тя Уин, докато клечаха, за да наблюдават от около метър някакви личинки, гъмжащи по един частично превърнал се в скелет мъж с плъзнала от черепа коса, който приличаше на блъснато от кола животно.
„По-добре свиквай“ — отговори той, сякаш вонята и насекомите изобщо не му пречеха. Все едно й каза, че не знае как да клечи.
„Не е приятно да работиш с мъртви хора, те никога не казват благодаря. Личинките са добри. Просто малки бебета. Виждаш ли? — той вдигна една на възглавничката на пръста си, където тя се настани като оризово зърно, наистина доста подвижно. — Доносничат. Нашите малки приятели. Казват ни времето на смъртта и всякакви неща.“
„Мога да мразя личинките колкото си искам — каза Сайкс. — И няма нужда да се държиш с мен, сякаш съм родена вчера.“
Тя става от бидона за туршия, оглежда пластовете кашони, чуди се кои от тях може да съдържат още стари случаи, напуснали службата заедно с детектив Барбър. Егоистичен тъп идиот! Тя вдига един кашон четири реда по-горе, като сумти от тежестта и се надява да не събори нещо. Повечето от кашоните са отворени, вероятно защото старият козел не си е направил труда да ги залепи наново с тиксо, след като се е ровил в тях през годините. Тя започва да прехвърля извлечения от кредитни карти, телефонни сметки, бележки за платени ток и вода, стигащи назад чак до средата на осемдесетте години.