Не това търси, но смешното при сметките и касовите бележки е, че те често разкриват повече за човека, отколкото признанията и разказите на очевидци. Тя изпитва леко любопитство, след като си представя 8 август преди двадесет години — деня, когато Вивиан Финди е била убита.
Представя си как в този ден детектив Дейвид Барбър отива на работа и след това го викат в скъпия дом на мисис Финли на брега на реката в Сикуоя Хилс. Сайкс се опита да си спомни къде е била тя преди двадесет години през август. Развеждаше се, ето къде. Преди двадесет години беше полицейски диспечер в Нешвил, а съпругът й работеше в звукозаписна компания, разголвайки се пред новите таланти от женски пол по твърде различен начин от този, който Сайкс смяташе за приемлив.
Измъква небрежно надписани по месеци папки и сяда отново на бидона за туршия с фактури за кредитни карти и сметки за телефон, ток и вода. Адресът на пликовете е на къщата, която върви с това мазе, по-скоро адска дупка. Преглежда извлечения за плащания с „Мастъркард“ и започва да подозира, че по онова време Барбър е живял сам, защото повечето от плащанията са на места като „Хоум Депоу“12 и „Уол-Март“13, магазин за алкохол, един спортен бар14. Забелязва, че през първата половина на 1985 г. той е провел съвсем малко извънградски разговори. През някои месеци те не са повече от два или три. И изведнъж през август това рязко се променя.
Тя осветява с фенерчето една телефонна сметка и си спомня, че преди двадесет години мобилните телефони бяха големи, неудобни приспособления, които приличаха на гайгерови броячи. Никой не ги използваше. Дори и ченгетата. Когато не бяха на писалищата си и трябваше да звъннат по телефона, молеха диспечера да се обади и да предаде информацията по радиото. Ако сведенията, от които детективът се нуждаеше, бяха поверителни или неясни, той се връщаше в управлението. А ако беше на път, се обаждаше за сметка на отдела и после трябваше да попълва формуляри, за да му възстановят парите.
Онова, което ченгетата никога не правеха, беше да говорят по случаите от домовете си, но от вечерта на 8 август, когато мисис Финли вече лежи мъртва в хладилника на моргата, Барбър е започнал да провежда разговори от домашния си телефон, седем от тях — между пет следобед и полунощ.
7
Апартаментът на Уин е на третия етаж в една сграда от тухли и пясъчник, която в средата на 18-и век е била училище. За човек, който е имал толкова проблеми с влизането в училища, е странно да се окаже, че накрая живее в едно от тях.
Това не бе планирано. Когато беше нает от Масачузетската щатска полиция, бе на двадесет и две, нямаше нищо свое, освен един десетгодишен джип, дрехи втора ръка и петстотинте долара, които Нана беше спестила за подарък по случай завършването на университета. Да си намери жилище в Кеймбридж, което би могъл да си позволи, беше изключено, докато не попадна случайно на старото училище на Орчард Стрийт. Изоставено от десетилетия, тогава го преустройваха, като го разделяха на апартаменти. Сградата още не беше обитаема и Уин сключи сделка със собственика Фарук. Ако наемът е достатъчно нисък и Фарук обещае да не го вдига с повече от три процента на година, Уин ще живее там по време на обширните ремонтни работи и ще осигурява безопасност и надзор.
Сега полицейското му присъствие е достатъчно. Няма нужда да надзирава каквото и да било и Фарук му позволява да паркира своя „Хамър“ Х2 (отнет от пиян дилър и продаден за центове), своя „Харли-Дейвидсън Роуд Кинг“ (отнет за неплащане на вноските, малко използван) и полицейската си кола без отличителни знаци в малкото павирано дворче отзад. Никой от останалите наематели нямаше паркинг, водеха битки за място на тясната улица, получаваха удари, вдлъбнатини и драскотини.
Уин отключва задната врата и се качва по трите стълбища до коридор, по чиято дължина са разположени някогашни класни стаи. Той живее в края на коридора, номер 31. Отключва тежката дъбова врата и влиза в частна територия от стари тухлени стени с все още вградени стари черни дъски, подове с чамови дюшемета, ламперии и сводести тавани. Мебелите му не са от онова време: кафяв кожен диван „Ралф Лорън“ (втора ръка), кресло и ориенталски килим, масичка за кафе „Томас Мозер“ (мостра, леко повредена). Той се оглежда, вслушва, използва всичките си сетива. Въздухът сякаш е застоял, дневната е самотна. Намира фенерчето в едно чекмедже и го изважда, осветява косо пода, мебелите, прозорците, търсейки отпечатъци от пръсти или крака по прашните и лъскавите повърхности. Няма алармена система, може да си позволи само една в къщата на Нана. Няма значение, той има свой начин за справяне с нарушители.