В гардероба за връхни дрехи близо до входната врата той отваря сейф, вграден в стената, изважда своя „Смит и Уесън“, модел 340, калибър 357, с вътрешен ударник или „без ударник“, така че да не се заканва по дрехите. Изработен е от сплав от титан и алуминий и е толкова лек, че го чувства като играчка. Пъхва револвера в единия джоб и влиза в кухнята. Прави кана кафе, преглежда пощата, която Фарук е струпа я на бар плота. Повечето са списания, прелиства „Форбс“, докато кафето капе от филтъра. Преглежда бегло статия за най-бързите спортни коли, новия 911 на „Порше“, новия „Мерцедес“ SLK 55, „Мазерати Спайдър“.
Насочва се към спалнята с нейните тухлени стени, още една училищна дъска (разправя на жените, с които се среща, че я ползва за отбелязване на бройките и намига — „само се пошегувах“, сяда на леглото, отпива кафе, мисли, а очите му са натежали.
На Сайкс й се иска да има бутилка вода и нещо за ядене. Устата й е суха, с вкус на прах. Кръвната й захар пада.
Няколко пъти помисли да рискува да се качи отново горе и да помоли вдовицата на детектив Джими Барбър за малко гостоприемство. Но единствения път, когато отиде, за да попита дали може да използва тоалетната, мисис Барбър, която би трябвало да е заспала, седеше на кухненската маса, пиеше чиста водка и беше недружелюбна и неприятна като скункс.
— Давайте — пияна като талпа, килва глава към банята надолу по коридора. — След това продължете с работата си и ме оставете сама, по дяволите. Писнало ми е от всичко това. Аз вече съм дала своя принос.
Сама и изтощена, в мазето Сайкс продължава да изучава смайващите телефонни сметки на Барбър, опитвайки се да разбере защо той е товарил с разговорите своя телефонен номер. Пет от тях са с областен код 919, все един и същи номер, и Сайкс го набира, стига до телефонната централа на Службата на щатския патолог на Северна Каролина. Някой я пита дали иска да докладва за случай.
— Не, съжалявам — извинява се тя. — Вероятно съм сбъркала номера — и изключва телефона.
Забелязва, че поне дузина други обаждания, които Барбър е провел от своя телефон в дните след убийството на Вивиан Финли, имат областен код 704. Опитва номера и в отговор се включва запис, че кодът е променен на 828. Набира наново.
— Ало? — обажда се изнемощял мъжки глас.
Сайкс си поглежда часовника. Вече е почти седем сутринта, продължава:
— Много съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, сър. Бихте ли имали нещо против да ми кажете откога имате този телефонен номер?
Човекът затваря. Може би това не беше най-добрият подход. Опитва отново и веднага започва:
— Уверявам ви, че това не е номер, сър. Аз съм агент от Бюрото за разследване в Тенеси и попаднах на този телефонен номер в един случай, който преглеждам.
— Боже мили! — възкликва той. — Вие се шегувате.
— Не, сър. Сериозна съм като сърдечен удар. Случай отпреди двадесет години.
— Боже мили! — повтаря той. — Трябва да имате предвид леля ми.
— Името? — проверява Сайкс.
— Вивиан Финли. Този номер беше неин. Искам да кажа, че никога не сме го сменяли.
— Тогава трябва да предположа, че е имала и друг дом, освен този в Ноксвил.
— Точно така. Тук, във Флаг Рок. Аз съм нейният племенник.
Сайкс спокойно пита:
— Помните ли Джими Барбър, детектива, работил по случая на леля ви?
Тя чува женски глас на заден фон:
— Джордж? Кой се обажда?
— Всичко е наред, скъпа — отговаря той, а после към Сайкс: — Жена ми Ким — след това отново към другата: — Ще отнеме само минутка, скъпа — пак към Сайкс: — Зная, че работеше здраво, може би прекалено дори. Беше го приел за своя лична територия. Донякъде го обвинявам, че не стигна доникъде. Нали разбирате, случаят на кариерата му, не споделяше информацията, работеше тайно. Басирам се, че са ви известни подобни неща.
— Така е.
— Доколкото си спомням, той изглежда имаше идея, че е попаднал на нещо… на гореща следа, но просто не искаше да каже каква е. Предполагам, че никой друг не е знаел за какво става дума. Вероятно това е едната причина случаят да не бъде разрешен. Винаги съм смятал така.
Сайкс си мисли за обажданията, провеждани от домашния телефон на Барбър. Може би това е обяснението. Бил е потаен, не е искал диспечерите или колегите му следователи да доловят миризмата на следата, която е следвал. Може би Барбър е искал сам да разреши случая, не е искал да споделя славата. Да, тя беше добре запозната с този начин на действие.