— Скъпа — Джордж отново говори с жена си, твърде явно се опитва да я успокои, — защо не идеш да направиш малко кафе? Всичко е наред — отново към Сайкс: — Ким го понесе най-тежко. Беше толкова близка с леля ми. Като дъщеря. О, Боже, ужасно е всичко това отново да изплува! — той не спира да въздиша.
Сайкс го разпитва още малко. Джордж е бил в началото на четиридесетте, когато леля му е убита. Син е на единствения й брат, Едмънд Финли, и когато Сайкс се опитва да разбере защо Джордж и неговата леля имат една и съща фамилия, той обяснява, че тя била много волева, горда с изтъкнатото си фамилно име, и отказала да го смени, когато се омъжила. Джордж е единствено дете. Той и жена му Ким имат две израснали деца, които живеят на Запад. Двойката прекарва цялото си време във Флат Рок, напуснали Тенеси завинаги малко след убийството. Просто не можели да останат повече там, не успели да се справят със спомените, особено Ким. Всъщност получила нервна криза след това.
Сайкс му обещава, че или тя, или следовател на име Уинстън Гарано ще се свърже отново с него. Джордж не остава доволен от тази част.
— Ужасно болезнено е да се отвори всичко това наново — обяснява той. — Имате ли нещо против да ви политам защо е нужно след всички тези години?
— Просто преглеждаме някои неща, сър. Високо ценя вашето сътрудничество.
— Разбира се. Ще направя всичко, за да помогна.
„По-скоро би ял лайна, отколкото да помогне“ — мисли си Сайкс. Когато ядът си иде и грозотата избледнее, много хора вече не ги е грижа за правосъдието. Просто искат да забравят.
— Лоша работа — промърморва тя към тъмното окаяно мазе на Барбър. — Но и на мен не ми е по-леко.
Отново премисля и разсъждава, кацнала върху бидончето за туршия, като статуята „Мислителят“. Започва да преглежда още сметки, намира една от „Мастъркард“ за септември, измъква съдържанието на плика, но открива номер, който дава грешка при набиране.
— Какво, по дяволите… — промърморва, взряна в документ с титулна страница, на която има печат с номер на аутопсия, после друг номер на случай, този път на полицейско дело, небрежно надраскан с молив: НПУ893-85.
Страницата отдолу е опис от патолога на личните вещи на Вивиан Финли, а към него е зашита с телбод снимка от „Полароид“ на осакатени части на мъжко тяло, мръсни и окървавени: стъпала, ръце, крака, късове и парчета, черва, отрязана глава. Подредени са върху стоманена маса за аутопсии, покрита със зелен чаршаф. Номерът на случая, изписан на линийката, използвана за мащаб, посочва, че смъртта е настъпила в Северна Каролина през 1983 г.
Уин се събужда рязко, за секунда не е много сигурен къде се намира. Осъзнава, че е спал повече от два часа. Все още е с дрехи, вратът му е схванат, кафето на масичката до леглото е студено.
Проверява телефонните съобщения, пропуска по-раншните от Сайкс, когато беше прекалено зает с Ламонт, за да се занимава със случая Финли. Сайкс му е оставила друго съобщение: изпратила му е файлове по интернет и трябва веднага да ги погледне и да й се обади. Компютърът му е спретнато поставен върху едно бюро „Стикли“ (градинска разпродажба), сяда, въвежда номера на Сайкс и тя вдига мобилния си телефон.
— Мили Боже! — гласът й наранява ухото му. — Току-що го чух!
— Има ли наблизо стационарен телефон?
Дава му номер, който той разпознава като принадлежащ на академията. Набира го.
— Мили Боже — започва тя отново, — всичко е в новините. Исусе, Уин! Какво се случи?
— Ще ти разкажа по-късно, Сайкс.
— Попадаш в престрелка и ще ми разкажеш по-късно? Поне си го убил. По дяволите! И това с нея… Как ще се оправи? Тук всички говорят за станалото.
— Сайкс, може ли да продължим?
— Това, което не разбирам, е как си попаднал пред къщата й и направо си влязъл. На чашка за лека нощ ли те покани или нещо подобно?
Не е задължително да си детектив, за да доловиш ревността. Красивата властна Ламонт, още по-застрашителна, защото Сайкс никога не я е срещала. И сега си представя как той героично спасява живота й. Вероятно си мисли, че Ламонт му е завинаги предана, иска да напусне работа заради него, да се оженят, да роди децата му и да се хвърли на погребалната клада, когато той умре.
— Кажи ми какво откри — пита той. — Намери ли досието?
— След като прекарах половината нощ в проклетото мазе на Барбър, намерих какво ли не, но не и досие.
Той отпива от студеното кафе, влиза в пощата си, вижда файловете от нея, отваря ги, докато тя говори бързо, почти не си поема дъх, казва му за „Мастъркард“ и телефонните сметки, за вероятността Барбър да е маркирал случая като своя територия, за преследването на славата и потайността му, за онова, което е имал да каже племенникът на мисис Финли. После стига до злощастната среща с влак на някакъв мъж в Шарлът две години преди убийството на мисис Финли.