— Откъде знаеш, че съм тук? — пита Уин объркано, защото мислите му вървят в друга посока.
— Аз съм детектив. Домашният ти телефон дава заето. Тя току-що ми крещя като сирена за въздушна тревога.
— Кой?
— Кой мислиш? Трябва да дойдеш с мен още сега. Чака те в „Глоуб“.
— Забрави — отговаря Уин.
8
Стюарт Хамилтън, главният редактор, запазва подходящо поведение, докато седи в кабинета с Ламонт, един старши репортер и фотограф. Кабинетът е остъклен. Всички в редакционното помещение са свидетели на онова, което без съмнение ще бъде невиждано интервю, може би най-голямата новина в града, откакто „Ред Сокс“ спечелиха Световните серии в бейзбола.
Всички, а там зад стъклото трябва да има стотина души, могат да видят добре познатия страшен окръжен прокурор Моник Ламонт в черен анцуг, изтощена, без грим, седнала на диван, а техният главнокомандващ Хамилтън слуша, кима, лицето му е мрачно. Журналисти, секретарки, редактори са сдържани в зяпането от другата страна на стъклото, но Ламонт знае, че е наблюдавана, че за нея се говори, че се разменят погледи, че от бюро на бюро се стрелкат имейли. Точно това иска. Интервюто ще бъде пуснато под главата на вестника. Ще профучи през киберпространството и ще кацне във вестници и интернетски новинарски сайтове из целия свят. За това ще се говори по телевизията и радиото.
Краули може да върви по дяволите.
— Тъй като нямам избор — казва тя от дивана, обувките й са свалени, а краката подгънати под нея, сякаш пие кафе със стари приятели, — дължа го на жените навсякъде по света — сама се улавя, — на мъжете, жените и децата, на всички измъчени хора из цял свят.
„Внимавай, не внушавай, че сексуалното насилие е проблем, ограничен до жените. Не се отнасяй към себе си като към жертва.“
— Ако искаме да десексуализираме сексуалното насилие, педофилията, изнасилването, не само жени са изнасилвани — вметва тя, — трябва да бъдем открити за това и да говорим за него в контекста на насилието, а не само в контекста на секса.
— Значи вие по същество го десексуализирате и в същото време демитологизирате — обажда се репортерът, Паскал Пласър или как беше, все не може да запомни името му.
Последния път, когато взе интервю от нея, беше доста безпристрастен, доста честен и не особено интелигентен. Затова поиска него, когато изненадващо пристигна в редакцията, обади се на Хамилтън, каза му, че ако я увери, че ще й осигури отразяването, което заслужава специално интервю от такава величина, тя ще говори открито за случилото се.
— Не, Паскал — прекъсва го тя. — Изобщо не правя това.
Чуди се къде е Уин, ядът я пробожда, страх тежи в стомаха й като олово. На глас произнася:
— Невъзможно ми е да десексуализирам онова, което ми се случи. Това беше сексуално престъпление. Сексуално насилие, което можеше да коства най-голямата цена. Моя живот.
— Моник, изключително смело е, че правиш това — казва Хамилтън с ореол на тържественост, на тъга, сякаш е шибан директор на дом на покойниците. — Но трябва да подчертая, че някои от твоите хулители ще видят в това политически ход. Например губернатор Краули…
— Ход? — тя се накланя напред на дивана, задържа погледа на Хамилтън. — Някой опира пистолет в главата ми, връзва ме, изнасилва ме с намерението да ме убие и да изгори до основи къщата ми. И това е политическа маневра?
— Твоето говорене за случилото се може да бъде изтълкувано като…
— Стюарт — прекъсва го тя и куражът и самоконтролът й са забележителни, — ще приветствам, ако някой предположи подобно нещо. Ще го предизвикам и ще изляза насреща му.
Чуди се как може да е толкова спокойна, когато част от нея е ужасена, не е нормално за нея да бъде толкова концентрирана, а може би това е мъртвешкото спокойствие пред ужасяваща буря, моментът на разума преди усмирителната риза или самоубийството.
— Защо казвате, че ще го приветствате? — пита Паскал, дращи бележки, обръща нов лист.
— Всеки — започва тя заплашително, — всеки, който каже или внуши подобно нещо, ще успее единствено да разкрие своя истински характер. Добре. Да го оставим да се опита.
— Него?
— Всеки, който иска да се опита.
Тя поглежда през стъклото, обхожда с очи широкото, мрачно, разделено пространство, журналисти в техните кабинки, гризачи, които се хранят с отпадъците и трагедиите на другите. Тя се оглежда за Уин, чака неговото страхотно, поразително присъствие внезапно да овладее редакционното помещение, докато крачи към нея. Но от него няма следа и надеждата й започва да чезне. Пламва ярост.
Не се е подчинил на нейното нареждане. Беше я унижил, омаловажил и показал своето женомразко презрение.