— Вашата нова инициатива в борбата срещу престъпността бе публикувана в нашия вестник тази сутрин… „Всяко престъпление по всяко време“ — започва Хамилтън. — Какво ще кажете сега? И тази инициатива със „студените случаи“, „В опасност“, убийството в Тенеси — дали няма да минат на заден план?
Уин не идва. Тя ще го накаже за това.
— Не бих могла да бъда по-мотивирана и решителна да направя възможно правосъдието за всяко престъпление, съпроводено с насилие, независимо колко отдавна е извършено — уверява Ламонт. — Фактически назначих инспектор Гарано по „В опасност“ на пълен работен ден, докато е в отпуск от моята служба в Мидълесекс Каунти.
— Отпуск? Значи възниква въпросът дали застрелването на Роджър Баптиста е законно? — изведнъж Паскал е нащрек, много по-нащрек, отколкото по време на цялото смело и болезнено интервю.
— Всеки път, когато е използвана смъртоносна сила, независимо от предполагаемите обстоятелства — обяснява Ламонт, подчертавайки думата „предполагаеми“, — ние трябва да разследваме случилото се най-подробно.
— Искате да кажете, че използваната сила може да е била прекалена?
— Сега не мога да кажа повече по въпроса — отговаря тя.
Уин изпитва известна вина, докато влиза в лабораторията по криминалистика на щатската полиция със своя запечатан плик. Съзнавайки, че наистина не е честно да заобикаля изостаналите случаи и протоколите, когато иска някакви доказателства да бъдат анализирани на минутата.
Не се чувства ни най-малко виновен, че не се бе показал в „Глоуб“, за да подпомогне несекващите политически стремежи, да споделя поведение, което е неподходящо, възмутително и по негово мнение — саморазрушително. Сами казва, че нейното ексклузивно описание вече се обсъжда в киберпространството, по телевизиите и радиостанциите, като подтиква всички да прочетат скверното и жалостиво интервю. Уин е наясно, че тя е безразсъдна и нелогична и че не е хубаво такъв човек да ти е началник.
Модерната тухлена сграда с тежките си метални входни врати е неговият пристан, където може да иде, когато иска да се разтовари пред капитан Джеси Хюбър, да обсъжда случаи, да се оплаква, да се доверява, да моли за съвет и може би за една или две услуги. Уин минава през зелено-синьото фоайе от стъклени тухли, тръгва по дълъг коридор и сам се поканва през познатата отворена врата, където намира своя приятел и ментор, спретнат както обикновено в консервативен тъмен костюм и сива копринена вратовръзка и както винаги говорещ по телефона. Хюбър е висок и слаб, плешив като пълна луна, жените смятат, че е секси. Може би защото е огромен и е добър слушател. Преди три години той беше старши следовател в частта на Уин, а после го назначиха да поеме лабораториите.
Той затваря телефона щом вижда Уин, скача от писалището си и изтърсва:
— По дяволите, момче! — прегръща го по начина, по който се прегръщат мъжете. Повече потупване по гърба, отколкото нещо друго.
— Сядай, сядай! Не мога да повярвам. Кажи ми какво става, по дяволите? — затваря вратата, придърпва стол. — Пращам те в Тенеси, най-доброто учебно заведение по криминалистика в света, точно по твоята част. И после какво? Какво, по дяволите, правиш тук и в какво си се забъркал, мамка му?
— Ти си ме изпратил? — Уин сяда объркан. — Мислех, че е Ламонт. Смятах това за нейно блестящо хрумване. Да ме прати в академията, за да съм й подръка и да работя по един случай в малко градче, заради който всички ние, хората от големия град, ще бъдем приемани в добра светлина.
Хюбър мълчи, сякаш обмисля какво да каже, после започва:
— Уин, ти току-що уби човек. Дай да не говорим за политика.
— Аз убих някого заради политиката. Джеси, политиката е причината да ми бъде заповядано да се върна и да вечерям с нея.
— Разбирам.
— Радвам се, че някой разбира.
— Много си ядосан.
— Използват ме. Не ми дадоха нищо, с което да работя. Дори не мога да намеря проклетото досие по случая.
— Изглежда и двамата споделяме едно и също мнение за тази бъркотия „В опасност“, в която Моник ни въвлече — отбелязва Хюбър.
— Мислех, че това е инициатива на губернатора, в която тя е просто фигурант. Така ми беше обяснено…
— И да, и не — прекъсва го Хюбър, навежда се напред в стола си, снишава глас. — Всичко е заради нея. Тя го измисли, внуши го на Краули, убеди го, че ще бъде за доброто на всички, ще помогне да изглежда добре. Тя може да стане най-ценният играч, но той все още е собственик на отбора, нали така? Не е трудно да вкараш с приказки губернатор, особено Краули, в такова нещо. Знаеш как губернаторите губят връзка с действителността, когато става дума за дребни неща. Какво искаш да кажеш с това, че не можеш да намериш досието по случая?