— Точно това. Полицейското досие по случая „Финли“ е изчезнало. Изгубено в пространството.
В изражението на Хюбър се явява отвращение, едва не започва да върти очи, мърмори:
— Исусе, можеш ли да предположиш, че е поискала да бъде пратено в нейния кабинет? — той вдига телефона, набира, хвърля поглед към него и добавя: — Преди да те е въвлякла в това?
— Тя каза…
— Ей — казва Хюбър на човека, който вдига слушалката, — тук при мен е Уин Гарано. Досието по случая „Финли“. Виждал ли си го някога? — пауза, след това Хюбър се вторачва в Уин и подхвърля: — Не е кой знае каква изненада. Благодаря — и затваря.
— Какво? — пита Уин, докато лошо чувство започва да трепка в стомаха му.
— Тоби каза, че го е получил преди седмици и го е оставил на бюрото на Ламонт.
— Тя ми каза, че никога не го е виждала. В полицейското управление на Ноксвил също не са го виждали. Защо не ми дадеш телефонния номер на Тоби?
Лъже ли Ламонт? Да не е изгубила досието? Дали някой друг не го е взел преди тя изобщо да го види?
— Политика, момчето ми — обяснява Хюбър. — Може би мръсна политика — подчертава той с многозначителен поглед, записва един телефонен номер, подава му го. — Когато тя за пръв път ми каза за „В опасност“, недвусмислено заяви, че не е трябвало да вкарва Краули в това и че трябва да се опита да го разубеди. „Всяко престъпление по всяко време.“ Исусе! И какво? Ще започнем да правим ДНК анализ на всеки неразрешен случай от потопа насам? Междувременно имаме около петстотин висящи случая. Истински случаи, с действителни хора на свобода, които изнасилват и убиват.
— Не съм сигурен, че разбирам защо ме пращаш в Ноксвил — Уин не може да преодолее това, чувства се несигурен и леко замаян.
— Смятах, че ти правя услуга. Прекрасно място и ще стои много добре в автобиографията ти.
— Зная, че винаги си се грижил за мен… но просто изглеждаше като съвпадение, аз съм там долу и после…
— Слушай, съвпадение е, но донякъде — продължава Хюбър. — Ламонт беше решена да работи по стар случай, който не е местен. Ти случайно се оказваш в Тенеси и по случайност си следователят, когото тя избира да включи.
— А ако не бях в Тенеси?
— Щеше да намери някой друг стар случай в друг далечен град и вероятно щеше да те ангажира по един или друг начин. Нали разбираш, ние просветените жители на Нова Англия, спасяваме — добавя той жлъчно. — Изпратете ни в частите на янките от земята на Масачузетския технологичен институт и Харвард. Пък и е лесно да се покрие, нали така? Ако нещата не вървят много добре в някакво старомодно малко южно градче, накрая всички тук, дори по време на избори, ще забравят за него. Много по-трудно ще бъде да заровиш някое „студено досие“ за убийство, станало тук, в Масачузетс. Нали разбираш?
— Вероятно.
Хюбър се обляга назад в стола си и добавя:
— Чувам, че си звезда в академията.
Уин не отговаря, мислите му са заседнали на много места едновременно. Той се поти под костюма си, а потта е студена.
— Бъдещето ти, Уин. Не мисля, че искаш да работиш за нея до края на живота си и да тичаш нагоре-надолу по всяко време на денонощието, за да работиш по дребни убийства — един боклук убил друг. Да не говорим за парите. Напълно сигурен съм, че ти е омръзнало. Обучение. Най-доброто. Подготовка. Ти си толкова дяволски талантлив. Мисля, че ще ме заместиш като директор на лабораторията, когато се пенсионирам, и вече броя дните. Всичко зависи от бъдещите власти, от това кой ще бъде губернатор — лицето му придобива хитро изражение. — Следиш ли мисълта ми?
Уин не я следи. Остава безмълвен. Усеща нещо у Хюбър. Каквото никога преди не е усещал.
— Вярваш ли ми?
— Винаги съм ти вярвал — отговаря Уин.
— А сега вярваш ли ми? — пита Хюбър с много сериозно лице.
Уин не иска да продължава, отговаря:
— Вярвам ти достатъчно, за да прекарам с теб, Джеси, своя ден за душевно здраве. Така правим нещата тук, в страната на Оз, когато убием някого по време на служба. Какво ще кажеш за това?
— Добри ми приятелю, аз вече не съм в службата по стреса, знаеш.
— Няма значение. И ти го знаеш. Обявявам това за официален сеанс за разговор с опитен консултант по мой избор. Ако някой пита, току-що съм прекарал своя ден за душевно здраве. Хайде, питай ме как се чувствам.
— Кажи ми.
— Изпълнен със съжаление, че беше нужна смъртоносна сила — механично рецитира Уин. — Напълно съм съкрушен заради това, не мога да спя. Направих всичко възможно да го спра, но той не ми остави избор. Това е трагично. Беше още дете, може би можеше да бъде превъзпитан, за да има положителен принос за обществото.