Хюбър се вглежда в него за миг, после обявява:
— Ще повърна.
— Добре тогава. Благодарен съм, че не уби Ламонт. Или мен. Ядосан съм, че безполезното лайно причини това на нея и на мен. Радвам се, че е мъртъв и няма да ме съди. Нали няма да имаш нищо против да взема назаем Рейк? — Уин вдига плика, задната му част е залепена с жълта лепенка за доказателства, подписана от него. — Може ли да опитам нейната магическа ESDA кутия или този модерен софтуер за усилване на образите, който ти скоро купи, върху едно писмо? Това ме подсеща — някакви отпечатъци върху хилядата долара в джоба на Баптиста?
— Вече ги прекарах през интегрираната система за пръстови отпечатъци на ФБР. Нищо — Хюбър става, връща се обратно на бюрото си, сяда на въртящия стол.
— Хрумна ли ти нещо за тях? — пита Уин тогава. — Неуспешен обир или нещо друго?
Хюбър се поколебава, после отговаря:
— Врагове? Списъкът е дълъг, Уин. Мисля, че вече виждаш плашещата истина и аз бих бил много внимателен какво й казвам, какво я питам. Много, много внимателен. Срам! Шибана срамна работа. Защото знаеш ли какво? Не беше такава, когато започна. Беше истинска мъдетрошачка, откъсна много топки, уважавах я. Нека просто го кажа по следния начин. Вероятно думата етика вече не е в модния й речник.
— Мислех, че вие двамата сте приятели. Тя направи онази малка услуга за сина ти.
— Правилно, приятели — Хюбър се усмихва разкаяно. — В тази работа никога не позволявай на хората да знаят какво наистина мислиш за тях. Тя със сигурност няма ни най-малка представа какво си мисли Тоби за нея.
— Или ти?
— Неспособна и обвинява всичко и всички други, включително Тоби. Мъжки разговор? Между мен и теб, Джеронимо? Тя залязва — казва Хюбър. — Наистина жалко.
9
Патологът от съдебна медицина, който направил аутопсията на прегазения от влака, починал една седмица по-късно по време на скайдайвинг в неделя следобед, след като парашутът му не се отворил.
Ако Сайкс нямаше оригиналното досие по случая, можеше да не повярва. „Лоша карма“ — мисли си тя неуверено. Като дете обичаше археологията. Беше един от малкото предмети, които я интересуваха. Може би защото не се преподаваше в училище. Изгуби интерес, когато прочете за гробницата на Тутанкамон, за проклятия и за хора, умрели по тайнствен начин.
— Преди двадесет години смъртта на мисис Финли — казва тя по телефона на Уин. — Две години по-рано смърт под влак, после смъртта на патолога. Започвам да откачам.
— Вероятно съвпадения — утешава я той.
— И защо снимката бе закачена към описа на личните вещи на мисис Финли?
— Може би не трябва да говорим за това точно сега — казва Уин, който не обича мобилни телефони и със сигурност не приема, че всеки разговор по тях е безопасен.
Сайкс е сама в малкия кабинет до моргата на единадесетия етаж във високата бежова сграда зад болниците на медицинското училище „Чатгъл Хил“ към Университета на Северна Каролина. Тя е озадачена. Колкото повече се вглежда в насилствената смърт на Вивиан Финли, толкова по-тайнствена става тя. Първо, досието със случая е изчезнало, освен описа на дрехите, които предполагаемо е носила, когато е била убита. Тенис екип, който сякаш е с погрешен размер. Второ, смъртта под влака може би някак си е свързана с нейния случай, а сега — патологът и неговата злополука при скачане с парашут.
— Само няколко неща — добавя Уин. — Нека подробностите да са колкото може по-малко. Как?
— Парашутът не се отворил.
— Трябва да е имало оглед на парашута.
— Какво ще кажеш да ти пратя по имейла всичко това? — пита Сайкс. — По-добре сам да си го прочетеш. Кога ще се върнеш тук?
Тя се чувства много самотна, изоставена. Той е там с онази ОП, двамата са в новинарските заглавия. Бил е замесен в престрелка, трябва да напусне града и да бъде тук, за да й помогне. Случаят е негов. Е, вече не го чувства така. Но е факт, че случаят е негов. Както обикновено, сега, когато се е случило нещо сензационно, убийството на някаква възрастна жена преди двадесет години не струва и пукната пара. На кого му пука?
— Колкото мога по-скоро — е всичко, което Уин казва по въпроса.
— Зная, че имаш сериозни проблеми там — отговаря тя колкото може по-разумно. — Но, Уин, този случай е твой. И ако не се върна в академията, Бюрото за разследване ще ме изяде с парцалите.
— Каквото и да се случи, ще го оправя.
Винаги обещава, но досега не е оправил и едно проклето нещо. Тя прекарва цялото си време в разговори с него, не учи и не се мотае с другите студенти в обсъждане на току-що наученото в час, после изостава и не разбира напълно най-новите технологии и техники за разследване в криминалистиката. Няма и приятели. Когато се оплаква, Уин я успокоява: „Не се тревожи. Имаш мен, а аз съм велик домашен учител“. Тя отговаря, че вероятно не трябва да посвещава толкова голяма част от себе си на толкова млад мъж, че може да й бъде син. Той казва, че не му пука за годините. А после обръща внимание на някоя по-млада жена или показва обсебеността си от онази ОП Ламонт, която е умна и красива, е, сега вече малко втора употреба. Не е хубаво да си го мисли, но много мъже не искат жена, след като е била изнасилена.