Преглежда случая на патолога. Казвал се е Хърт15. Това би било смешно, ако не беше толкова тъжно. Паднал от около километър и половина, чете тя, получил тежко нараняване на главата, разкъсана част от мозъка, вкарани бедрени кости в хълбоците. Смазано това, скъсано онова, счупено трето. Единственото споменаване на парашута е краткото описание на полицая, който се отзовал на повикването. Той заявил, че изглежда парашутът е бил неправилно сгънат. Свидетелите твърдели, че доктор Хърт сам го е сгънал и прибрал. Била спомената възможността да е извършил самоубийство.
Колегите и семейството потвърдили, че бил дълбоко задлъжнял и се развеждал, но заявявали, че не бил потиснат и изобщо не се държал странно. Дори изглежда бил в добро разположение на духа. Сайкс беше чувала тази невероятна история и преди — хората нищо не забелязват. Е, ясно защо. Ако признаят, че е имало и най-малката причина за загриженост, може да се почувстват виновни, че са били толкова впримчени в своите собствени животи и не са успели да отделят поне миг, за да се потревожат за някого другиго. Тя вдига очи, когато се чува почукване и вратата се отваря. Влиза главният патолог, мишеподобна жена с измъчен вид на около петдесетина години, бабешки очила, разкопчана престилка, стетоскоп около врата.
— Е, на това му се казва грижа — закача се Сайкс, гледайки многозначително към стетоскопа. — Уверявате се, че всички са мъртви, преди да почнете да разпаряте и режете?
Шефката се усмихва и отговаря:
— Секретарката ме помоли да й чуя гърдите. Развива бронхит. Просто исках да се уверя дали нямате нужда от нещо.
— Не сте била наоколо, когато е умрял доктор Хърт — опитва Сайкс.
— Наследих го. За какво точно става дума? Защо е целият този интерес? — тя хвърля око към двете досиета на масата.
Сайкс няма да й каже, затова обяснява:
— Няколко наглед несвързани смъртни случаи може да имат нещо общо. Нали знаете как е, човек трябва всичко да огледа.
— Беше пределно очевидно, че е самоубийство. Защо е включено Бюрото за разследване в Тенеси?
— Не точно.
— Значи не вие работите по случая? — прекъсва я тя.
— Помагам. Случаят не е мой — сякаш трябва да й бъде припомнено още един път. — Както казах, просто проверявам някои неща.
— Добре, разбирам. Предполагам, че всичко е наред. Аз ще бъда в моргата, ако имате нужда от мен — казва шефката и затваря вратата след себе си.
„Предполагам, че всичко е наред.“ Сякаш Сайкс е момиченце скаут.
След това се замисля за Хърт, чуди какво ли е било душевното му състояние, равнището на професионалните му способности, усилията, които е полагал, ако е бил загрижен или потиснат и вече не е ценял живота си. Тя си представя себе си в подобно положение и е доста сигурна, че ще пропуска важни подробности, няма да полага достатъчно усилия, а може би нямаше да й пука. Не забравя това, докато преглежда смъртта под влака, ужасно обезобразяващ край, който се случил на железопътен прелез на провинциален главен път с две платна. Машинистът на товарния влак заявил, че когато взел един остър завой в около осем и петнадесет онази сутрин, видял човека да лежи по корем напряко на релсите и не успял да спре влака, за да избегне прегазването. Името на жертвата беше Марк Холанд, тридесет и девет годишен детектив от полицейското управление в Ашвил.
Кимбърли, неговата вдовица, беше цитирана във вестника да казва, че съпругът й напуснал техния дом рано предишната вечер на път към Шарлът, където трябвало да се срещне с някого, тя не знае с кого, обаче „беше свързано с работата му“. Не бил депресиран и тя не можела да се сети за каквато и да е причина за предполагаемото му самоубийство. Била крайно разстроена и убедена, че не би направил подобно нещо, особено след като „току-що беше повишен и много се вълнувахме от възможността да имаме деца“.
Аутопсията разкриваше разкъсване по главата на Марк Холанд и фрактура под него (е, не е много за чудене), която беше съвместима с падане.