„Доктор Хърт не само е бил депресиран — мисли си Сайкс, — сам вкъщи, карал го е по-леко, приел внушението на ченгето от Шарлът, че Холанд е пресичал железопътните релси пеша, може би на път за тайна среща със свидетел, препънал се, паднал, изгубил съзнание.“ Хърт е регистрирал случая като злополука.
Специалистът по криминалистика Рейчъл, или Рейк, както Уин я нарича, поставя писмата върху пропусклив метален тигел, наречен вакуумно легло. Тя натиска един ключ и започва да вакуумира кутията.
Беше я наблюдавал и преди как работи със системата за електростатична идентификация. Понякога имаха късмет. Наскоро при случай на отвличане бележката за откупа очевидно е била под друга, на която похитителят бе записал набързо телефонен номер, който отведе полицията до пицария „Папа Джонс“ — там той си поръчал храна за вкъщи и платил с кредитна карта. Рейк е с бели памучни ръкавици, остана доволна, когато Уин й каза, че не е докосвал писмото с голи ръце. След като свършиха с търсенето на вдлъбнатини от писане, писмото, което мъжът с червения шал бе оставил за Уин в кафене „Дизел“, щеше да отиде в лабораторията за пръстови отпечатъци за обработка с нинхидрин или друг реактив.
— Как е в Ноксвил? — пита Рейк, приятна брюнетка, започнала работа в лабораторията на ФБР в Куонтико. След септември 2001 г. и Пейтриът акт16 решила, че вече не иска да работи за федералните. — Започна ли да говориш дрънкащо като дуелиращи се банджо17?
— Районът на „Избавление“ е Северна Джорджия. В Ноксвил няма дуелиращи се банджо, а само яркооранжево навсякъде.
— Ловджии?
— Футболният отбор на Университета на Тенеси.
Рейк покрива писмото и тигела с прозрачно вакуумно фолио.
— Уин — казва тя, без да го погледне, — звучи банално, но съжалявам за случилото се.
— Благодаря, Рейк.
Тя прокарва така наречената „корона на електрическото изпразване“ по повърхността. Когато го прави, Уин винаги подушва озон, сякаш ще завали дъжд.
— Не ме интересува кой какво казва. Направил си каквото трябва — добавя тя. — Не мога да си представя как изобщо някой може да го поставя под въпрос.
— Не съм разбрал, че има и такива — казва той и усеща тревога.
Рейк обръща табличката, излива като водопад обвити с тонер зърна върху покрития с фолио документ и казва:
— Чух го по радиото по време на почивката за кафе.
Електростатичният заряд кара тонера да запълни вдлъбнатини, невидими с просто око, места по хартията с микроскопични увреждания, причинени от писане.
— Продължавай, кажи ми — подканя я Уин, но вече знае. Бил е измамен.
— Просто тази Ламонт каза, че те разследват, сякаш стрелбата не е била правомерна. Утре ще бъде пусната голямата история и вече я рекламират със закачки — тя поглежда към него. — Какво става с благодарността?
— Може би онова, което очаквах — отвръща той, докато латентните изображения се появяват в бледочерни неясни части от думи.
Рейк не е впечатлена, посочва нещо върху заплашителното писмо, което мъжът с червения шал бе оставил за Уин, и решава:
— Мисля, че е най-добре да опитаме триизмерно усилване.
Но Тоби Хюбър му е студено, трепери, докато седи на балкона си във „Винету Ин“ на Саут Бийч, Едгъртаун, пуши джойнт, гледа океана и хората с дълги панталони и якета, които се разхождат по плажа.
— Сигурен съм, че е изгубено, но просто не знам точно къде — казва той по мобилния си телефон с раздразнение, макар да изпитва и приятна тръпка. — Съжалявам, човече. Но сега това няма значение.
— Не си ти този, който да преценява има ли, няма ли. Поне веднъж се опитай да мислиш.
— Слушай, нали ти казах? Трябва да е станало, когато изхвърлих всичко в чували за смет. И наистина имам предвид всичко, включително храната в хладилника, всяка бира, всичко. Дори закарах боклука на пет мили до контейнерите зад… някакъв ресторант. Не мога да си спомня кой. По дяволите, колко е студено тук. Проверявах и пак го направих, не е там. Човече, трябва да се успокоиш преди да получиш някой удар…
Почукване от вътрешността на апартамента с една спалня и после вратата се отваря. Камериерката се сепва, когато Тоби влиза вътре и се втренчва в нея.
— Кое точно не разбирате от „Не безпокойте!“ — изкрещява той.
— Извинете, сър, но няма табелка на вратата — и бързо изчезва.
Тоби се връща на балкона, дръпва от цигарата, почти крещи в телефона:
— Искам да се махна оттук. Разбра ли? Някъде, където е топло. Тук е дяволски скучно. Накара ме да преживея достатъчно и дано да си заслужава.
— Не още. Ще изглежда подозрително, ако изведнъж полетиш за Лос Анджелис. Трябва да останеш там още няколко дни. Нужно е да се уверим, че онова не е на място, където може да бъде намерено и да ни причини много неприятности. Тоби, мисли!
16
Законът „Ю Бс Ей пейтриът акт 2001“, приет след атентатите на 11 септември, дава достъп на правителството до всевъзможна лична информация за гражданите. — Б.р.