— Ако е там някъде, все още е в проклетия апартамент. Не знам… — нещо му просветва. Не е сигурен дали е проверил под леглото, споменава това, добавя: — Нали разбираш, докато го четях, може да съм го пъхнал там. Защо, по дяволите, не идеш сам да провериш?
— Вече го направих.
— Като си толкова глупав, върви отново да провериш!
— Мисли! Къде го държеше последния път? Сигурен ли си, че не си го оставил в службата…
— Казах ти. Взех го със себе си. Зная това със сигурност, защото го четях.
— Не съм ти казал да го вземеш, за да можеш да го четеш!
— Да, повтори го вече около сто пъти, така че престани. Става ли?
— Сложи го в колата си и го закара там? Защо? Да го четеш в леглото? За да можеш да гледаш шибаните снимки? Да не си ненормален! Къде го видя за последен път?
— Казах ти да млъкнеш и да не се държиш като истерична бабичка. Не мога просто да ида и да погледна. Така че заповядай, търси, докато кравата не се върне вкъщи. Може би съм го пропуснал, нали? Държах го на всякакви места, когато бях там. В чекмедже, може би в купчината до леглото, под възглавницата. В един момент го държах в коша с мръсните дрехи. Или може би в сушилнята…
— Тоби, сигурен ли си, че не си го взел в Уинярд?
— Колко пъти ще ме питаш! Каква е разликата, ако е изчезнало. Тъй или иначе, нищо не стана така, както се очакваше.
— Е, ние не знаем дали е изчезнало. Нали? И това е проблемът. Много сериозен проблем. Трябваше да го оставиш на място, където щеше да бъде намерено. Последното нещо, което трябваше да свършиш преди да си тръгнеш. Но ти не го направи. Напълно пренебрегна заповедите ми.
— Значи вероятно е завършило в боклука. Сигурно така е станало, когато прочистих и изхвърлих разни неща — той си смуква отново. — Нали разбираш, не е като да не съм имал много грижи? Той искаше да разбере за парите, каза, че е по-добре да му дам всичките предварително, а аз казах само половината, а после ти започна безкрайно да го искаш…
— Как, по дяволите, попаднах на такъв като теб?
Задържа дима. Издишва.
— Защото си късметлия. Досега. Но това може да се промени, нали разбираш.
Рейк е потънала в софтуерния свят на пиксели и зет-обхват, хистограми, панорамиране, увеличаване, завъртане, манипулиране на ъглите на светлината, повърхностно отражение, усилване на очертанията, а Уин се е втренчил в големия плосък екран и разглежда някакви неясни форми, увеличени в три измерения.
Започва да различава дума, може би числа.
— Едно „е“, едно „р“ и едно „в“, малки букви? — предполага той. — Една тройка и деветдесет и шест?
Има още. Тя продължава да работи, думите и числата се материализират. Изглеждат странно, почти като наслоени.
— Повече от една бележка, която е оставила вдлъбнатини от писане? — пита Уин.
— Така си мисля — потвърждава Рейк. — Може да са вдлъбнатини от различни писания на отделни листа от същия блок с листа. Нали се сещаш, написваш бележка, обръщаш страницата, пишеш друга, а натискът от молива или химикалката върху хартията е достатъчно силен, за да остави вдлъбнато изображение няколко листа по-надолу.
Тя работи още малко и те различават колкото могат: три години ексклузивен пазар и „ОК“. А частично припокриващо тези думи, явно писано върху друг лист хартия, едно $ 8.96 и нещо, което прилича на „по-висока от предишната прогноза от $ 6.11“.
10
Моник Ламонт седи в кухня от мраморни плотове и черешово дърво на Маунт Върнън Стрийт в Бейкън Хил, един от най-скъпите и желани адреси в Бостън. Пие първото си мартини за деня чисто, „Грей Гус“, зелена маслина, напълнена с червена чушка, в чаша, която извади от фризера.
Носи джинси и свободна джинсова риза. Анцугът вече е в контейнера за боклук зад тухления комплекс от деветнадесети век, където беше скрит апартаментът — безопасно и тайно място. Докато тази сутрин Сами не разкри това място на частите, настоя полицията да патрулира района и подчерта, че тя не може да остане в къщата в Кеймбридж, поне не сега. Не че би го направила. Винаги ще вижда задната врата, кутията за ключове, тубата с бензин. Винаги ще го вижда в спалнята си, пистолетът насочен към главата й, докато той правеше онова, което искаше, докато я пресъздаваше по свое подобие — малко мръсно създание, едно нищо, един никой.
— Единственото, което желая, е да го бях убила аз — казва тя.
Хюбър седи срещу нея от другата страна на масата, пие втората си бира. Трудно му е да я гледа, втренченият му поглед се прекъсва, сякаш очните му мускули внезапно се парализират.