— Моник, трябва да оставиш това зад себе си. Знам, че ми е лесно да го кажа, но ти не си мислила правилно. Не си могла при тези обстоятелства.
— Джеси, млъкни. Ако някога ти се случи, ще се окажеш сам, виещ към проклетата луна. Тогава ще разбереш съчувствието.
— Значи ще помогне, ако съсипеш всичко останало в живота си? Не трябваше да им казваш за това място.
— И какво? Да откажа полицейска защита, когато не знам кой се крие зад случилото се, кой го е накарал?
— Не знаем със сигурност дали някой го е направил.
— Да ида в хотел? Влизам в лобито и намирам медиите на глутници, чакащи да ме разкъсат?
— Ти сама отиде при медиите — казва той печално, очите му се движат наоколо, вършейки своята хладна пресметлива работа. — Сега трябва да вземем твоя боклук и да направим хайвер от него.
От всички хора, с които Ламонт някога се е срещала, той измисля най-лошите метафори и аналогии. Отвръща му:
— Защо му позволи? Можеше да кажеш, че лабораторията за документи е претоварена, че Рейчъл не е там, заета е, каквото и да е. Джеси, това беше глупаво.
— Уин винаги е имал специално членство в клуба „Лаборатория по криминалистика“. Прекалено интелигентен е. Ако бях почнал да измислям извинения, щеше да разбере веднага, че става нещо. Той ми се доверява като на баща.
— Тогава не е толкова умен, колкото го мислиш — тя отпива от мартинито, изпразва чашата, изяжда маслинката.
— А ти си харвардски сноб — подмята Хюбър, става, отваря фризера, изважда бутилката „Грей Гус“, замръзнала чаша, прави й друго питие, забравя маслинката.
— Знаеш ли какъв е коефициентът на интелигентност на този момък? — пита гласът му от вътрешността на хладилника. — По-висок от моя и твоя, взети заедно.
Тя мислено превърта наново непростимата филмова лента как Уин я вижда, дава й сакото си, казва й да вдишва дълбоко. Как я е видял гола, безсилна и унижена.
— Но не може да прави тестове, най-простото нещо — продължава Хюбър, отваряйки си друга бира. — Завършва гимназия с отличие, държи прощалното слово на випуска, най-вероятно било да успее, имал най-добрия външен вид, бил най-добрият във всичко, с изключение на една дреболия. Провалил се на образователния си тест. След гимназията прецакал теста при приемния изпит за университета и теста за правния факултет. Просто не може да прави тестове. Нещо става с него.
Уин не се появи в „Глоуб“. Не й се подчини. Вече не изпитва уважение към нея, след като я видя…
— Чувал съм, че има такива хора — Хюбър отново си сяда на мястото. — Блестящи, но не могат да взимат тестове.
— Не ме интересува неспособността му да учи — отговаря Ламонт. — Какво точно е открил в лабораторията? — водката е направила езика й по-голям и по-трудно подвижен и мислите й някак заекват. — Или какво си мисли, че е открил?
— Вероятно не знае какво означава. Във всеки случай нищо не може да докаже.
— Не за това питах!
— Бележки от телефонен разговор с моя брокер.
— О, боже!
— Не се тревожи. Няма да открият отпечатъци, нищо, което да свърже писмото с мен. Едно нещо познавам добре и това е криминалистиката — усмихва се той. — Уин вероятно мисли, че си ти. И сигурно смята, че ти се криеш зад това. Вероятно подозира, че Рой го е направил, нарекъл го „мелез“ — Хюбър се засмива. — Това със сигурност го е ядосало.
— Друго от твоите импулсивни и много рисковани решения.
Той не я попита, просто го направи. Каза й чак след случилото се, защото колкото повече знае, толкова по-замесена ще бъде — такава бе неговата стратегия още от самото начало.
— То причини точно онова, което казах, че ще направи — Хюбър отпива от бирата си. — Ти го заплашваш, обиждаш, опитваш се да го наплашиш да се откаже от някакъв случай и той впива челюстите си в него като питбул.
Тя мълчи, пие мартини, попаднала е в капан. Отбелязва:
— Не беше нужно. И без това си е питбул.
— Твоя е грешката, че настоя да говориш с него лично, а не по телефона. Трябваше да го оставиш долу в Ноксвил — той прави пауза, лицето му потрепва. — Може би разбра нещо за него. Как изглежда.
— Джеси, върви по дяволите!
— Разбира се, оказа се Божи дар, че беше тук. Провидението, твоят ангел хранител, правото ти на живот, каквото искаш — продължава той неделикатно и безчувствено. — Уин се е ядосал и е дошъл да те види. Както излиза, моята малка маневра всъщност ти направи доста голяма услуга. Моник, все още си жива.
— Недей да се правиш на толкова разочарован.
— Моник…
— Не се шегувам — тя издържа вторачения му поглед, не трепва, осъзнава, че изведнъж е започнала да го мрази, да му желае зло, нещастие, бедност, смърт. После добавя: — Не искам Тоби да се връща. Той е безполезен. Приключих с тази услуга. Приключих с всякакви услуги.