Рей Нелсън
В осем сутринта
В края на представлението хипнотизаторът заповяда на участниците в сеанса да се събудят. И тогава се случи нещо съвсем необикновено — един от тях се събуди напълно. Това никога преди това не се бе случвало. Наричаха го Джордж Йодо. Оглежда дълго запълнената театрална зала, без да разбира какво става. После осъзна, че тук-там в зрителската тълпа се срещат нечовешки лица — лица на Чародеи. Разбира се, те са били в залата от самото начало, но напълно се събуди само Джордж и само Джордж видя какво представляват те. И в същия миг осъзна, че ако се издаде, Чародеите веднага ще му наредят да заспи и той ще се подчини.
Той се измъкна от театъра в обляната с неонови светлини нощ, преструвайки се, че не забелязва господарите на Земята — големите зелени рептилии с множество жълти очи. „Приятел, да ти се намира огънче?“ — попита един от тях. Джордж му поднесе фаса и продължи нататък.
Улиците бяха облепени с плакати на Чародеи и различни лозунги със заповеди: „Осем часа работи, осем часа почивай, осем часа спи“ или „Създай семейство и се размножавай“. Погледът му за миг попадна върху един телевизор във витрина и едва успя да извърне глава — иначе трябваше да се подчини на заповедта на Чародея от екрана: „Продължавай да гледаш само нашия канал!“
Когато влезе в своята малка ергенска квартирка, Джордж първо изключи телевизора от мрежата. Но продължаваха да се чуват звуци от съседните жилища — главно човешки гласове, но сегиз-тогиз се долавяше надменното къркорене на чужденците.
— Подчинявай се на правителството — рече един от тях.
— Ние сме вашето правителство — отвърна друг. — Ние сме ваши приятели и вие с удоволствие бихте работили за нас, нали?
„Подчинявайте се!“, „Работете!“
Неочаквано телефонът иззвъня. Джордж вдигна слушалката — беше някой от Чародеите.
— Здрасти! — гръмко изкъркори онзи. — Аз съм твоят надзирател, началникът на полицията Робинсън. Ти си дърт, Джордж Йодо. Утре в осем сутринта твоето сърце ще спре. Повтори!
— Аз съм дърт. Утре в осем сутринта моето сърце ще спре.
Онзи трясна слушалката.
— Не, няма да спре — прошепна Джордж.
Защо желаят смъртта му? Нима подозират, че се е събудил напълно? Може би някой е забелязал, че реагира различно от останалите. Ако в осем и една минута е все още жив, в тях няма да има никакви съмнения.
„Няма смисъл да седя тук и да чакам края“ — помисли си Джордж.
Излезе на улицата. Плакати, телевизия, случайни команди на чужденците — те сякаш нямаха абсолютна власт над него, макар все пак да му се искаше да се подчини на добре познатите халюцинации.
На ъгъла се спря. Точно пред него стърчеше чужденец, облегнат на стената.
— Не спирай движението — изхърка ужасната твар, фокусирайки върху него множеството си очи.
Джордж започна да разбира какво става. След миг мутрата на гущера се превърна в симпатична физиономия на мил стар пияндурник. Всъщност след образа на чужденеца всеки пияндурник би изглеждал мил.
Джордж грабна една тухла и с все сила я стовари върху главата на стареца. След секунда образът се размаза, шурна синьо-зелена кръв и гущерът, гърчейки се от болки, рухна на земята. Беше мъртъв.
Джордж примъкна тялото и го пребърка. В един от джобовете намери миниатюрно радио, в другия — странни по форма нож и вилица. Радиото избърбори нещо на неразбираем език. Джордж го сложи до тялото, но прибра приборите.
„Едва ли ще се измъкна — помисли си той. — Тогава струва ли си да се опитвам?“
Ами ако успее да събуди и останалите? Е, това вече си заслужава.
Измина дванайсет пресечки до дома на своята приятелка Дойл и почука на вратата. Тя се появи в халат за баня.
— Искам да те събудя — съобщи й той.
— Вече съм будна — отвърна тя. — Влизай.
Той влезе. По телевизора течеше някакво предаване — изключи го.
— Не, не — започна той. — Имам предвид да се събудиш истински. — Тя го гледаше с недоумение, затова той плясна с длани и изкрещя: — Събуди се! Стопаните заповядват да се събудиш!
— Ти с всичкия ли си, Джордж? — гледаше го с недоумение. — Не се прави на идиот. — Той й отпра един шамар, тогава тя се разкрещя: — Спри бе, какво ти става?!
— Нищо — Джордж разбра, че бе претърпял неуспех. — Беше само шега.
— Шамар по бузата не е шега! — продължаваше да пищи тя.
Някой почука на вратата. Отвори Джордж — на вратата стърчеше един от чужденците.
— Не може ли малко по-тихо? — попита той.
Очите и тялото на гущера се размиха и пред Джордж се появи образа на дебелак на средна възраст, само по риза. Беше все още човек, когато Джордж преряза гърлото му с нож. Но още не бе успял да рухне, когато отново се превърна в пришълец. Джордж го примъкна в коридора и хлопна вратата.