При мисълта за Анна лицето на Джон се смекчава и той става по-малко суров; при спомена за него нейната душа става по-твърда, по-дълбока, по-пълна. Всички помещения на склада се превръщат в болнични стаи и малката болница е отворена за всички, понеже Джон и Анна чувстват — целият свят се състои от техни хора. Камарите с бъчви са изчезнали — откарали са ги в Уулуич и Грейзънд, разкарали са ги наистина и са ги хвърлили там, където са намерили свободно място, като че ли маслото и маста, и златото, в което те могат да се превърнат, нямат на този свят особено значение и не си струва да се мисли за тях тогава, когато трябва да се помогне на братята в беда.
Дневният труд им се струва лек в очакване на часа, когато ще останат сами двамата в старата невзрачна стая на Джон над кантората. Наистина, на страничния наблюдател ще се стори, че те скучаят в тези часове; те са странно свенливи, странно мълчаливи, боят се да дадат воля на думите, усещайки бремето на ненаказаните мисли.
Една вечер Джон, заговаряйки не защото изпитва от това особена нужда, а по-скоро, за да чуе гласа на Анна, споменава курабийките като кулинарен връх на неговата икономка и твърди, че няма нищо против да разбере дали тя не е забравила своето изкуство.
С потрепващ глас, като че курабийките са някаква особена щекотлива тема, Анна съобщава, че и тя самата с успех ги е приготвяла някога си. Джон, на когото винаги са внушавали, че такъв талант е необикновено рядък и по правило се предава по наследство, учтиво се съмнява в способностите на Анна и почтително предполага, че тя има предвид в случая кифлички с пълнеж. Анна възмутено отрича подобно подозрение и заявява, че прекрасно знае разликата между курабийките и кифличките с плънка, предлага да докаже своето умение, стига само Джон да се спусне с нея в кухнята и да намери всичко необходимо.
Джон приема предизвикателството и неловко повежда надолу Анна, подкрепяйки я с едната си ръка и държейки свещ в другата. Наближава единайсет и старата икономка спи. При всяко поскърцване на стълбите те замират и се ослушват — дали не са я събудили. След което, уверили се, че всичко е наред, отново се прокрадват напред, подавяйки смеха си и разпитвайки се тревожно един друг почти на шега, какво би казала проклетата бабичка, ако изведнъж слезе и ги завари.
Те стигат до кухнята по-скоро благодарение на дружелюбието на котката, тъй като Джон слабо познава географията на собствената си къща; Анна разпалва огъня и очиства масата. Каква помощ би могъл да й окаже Джон и защо е било нужно той да я съпровожда, за нея съвсем не би било лесно да даде отговор. Що се отнася до намирането на „всичко необходимо“, той няма ни най-малка представа кое къде е и по природа му липсва съобразителност. Когато го молят да открие брашното, той прилежно го търси в чекмеджето на кухненската маса, когато го пращат за точилка — външният вид и основните признаци на която са му описани, за облекчаване на задачата, — той след дълго отсъствие се връща, носейки чука от хаванчето. Анна му се смее; но, честно казано, може да се забележи, че и тя е не по-малко несръчна, понеже когато ръцете й са вече целите в брашно, чак тогава й хрумва, че не е взела всички необходими мерки за приготовляването на каквато и да било храна — просто не си е запретнала ръкавите.
Протяга към Джон ръце, първо едната, а после и другата и ласкаво го моли той да свърши тази работа. Джон е много туткав и тромав, но Анна е необикновено търпелива. Дюйм след дюйм той подвива черния ръкав, откривайки бялата заоблена ръка. Стотици пъти е виждал тези прекрасни ръце, оголени до раменете, блестящи от скъпоценности, но никога досега не е забелязвал тяхната удивителна красота. Иска му се да ги усуче около шията си и в същото време, изпитвайки танталови мъки, се бои, че докосването на неговите треперещи пръсти може да й е неприятно.
Анна му благодари и се извинява за причиненото безпокойство, а той, промърморвайки нещо безсмислено, мълчи глупаво и я гледа. Очевидно, на Анна й стига една ръка за приготвянето на курабийките, защото другата остава да лежи в бездействие върху масата — много близко до ръката на Джон, а тя сякаш не забелязва това, изцяло погълната от работата си.
По какъв начин е възникнало у него това желание, кой го е подтикнал него, мрачния, трезв, делови Джон към толкова романтична постъпка, навеки ще остане тайна; но в един миг той се отпуска на колене и покрива с целувки обрашнената ръка, а в следващия миг ръцете на Анна се увиват около врата му и устните й се притискат към устните му; и ето, че стената, която ги е разделяла, рухва и дълбоките води на тяхната любов се сливат в един стремителен поток.