С тази целувка те встъпват в нов живот, където не е необходимо непременно да ги последваме. Сигурно този живот, изпълнен с необикновената красота на самозабравата и взаимната преданост е може би твърде идеален, за да остане задълго непомрачен от земните горести.
Тези, които ги помнят от онова време, говорят за тях, снизявайки глас като за видения. В онези дни лицата им като че излъчваха сияние, а в гласовете им звучеше неизказана нежност.
Те забравят за почивката и като че ли не усещат умора. Денем и нощем се явяват ту тук, ту там сред сразените от нещастието хора, носейки със себе си изцеление и покой; но ето, че накрая болестта подобно на наситил се хищник, бавно се оттегля в бърлогата си и всички се ободряват и въздъхват с облекчение.
Веднъж, връщайки се от обиколката, продължила по-дълго от обикновеното, Джон усеща как някаква слабост обхваща ставите му и се стреми по-скоро да се добере до дома си и да почине. Анна, не лягала през цялата изминала нощ, вероятно спи; като не иска да я безпокои, той минава в столовата и се разполага в креслото срещу камината, поставяйки крака на решетката; с протегнати към огъня ръце, продължава да трепери.
Полумракът изпълва стаята, сгъстявайки се постепенно. Джон равнодушно мисли колко бързо лети времето. Малко след това чува наблизо глас, който му е много познат, макар и да не е в състояние да си спомни на кого принадлежи. Не извръща глава, но вяло се ослушва. Гласът говори за маста: сто двадесет и четири бъчви с мас и всички да се поставят една в друга. Това е невъзможно, обидено се оплаква гласът. Те не влизат една в друга. Безполезно е да се опитаме да ги напъхаме. Виж: те отново се разсипват.
В гласа звучи раздразнение и умора. Господи! Какво там им е нужно? Нима не виждат, че е невъзможно? Какви идиоти!
Внезапно той познава гласа, скача и диво се озърта, стараейки се да разбере къде е. С огромно напрежение на волята успява да удържи изплъзващото се съзнание. Възвръщайки своята увереност, крадешком се измъква от стаята и се спуска по стълбите.
В антрето спира и се ослушва; в къщата е тихо. Добира се до стълбата, водеща към кухнята и тихо вика икономката, която се качва при него, задъхвайки се и пъшкайки на всяко стъпало. Без да се приближава до нея, той с шепот пита къде е Анна. Икономката отговаря, че Анна е в болницата.
— Кажете й, че внезапно са ме извикали по работа — бързо шепне той. — Ще отсъствам няколко дни. Помолете я да се махне оттук и да си отиде вкъщи. Сега тук могат да минат без нея. Кажете й да си отиде вкъщи незабавно. Аз също ще отида там.
Той се насочва към вратата, но спира и отново се оглежда.
— Кажете й, че я моля, умолявам я да не остава тук повече нито миг. Най-страшното е отминало. Сега може да я смени всяка болногледачка. Кажете й, че трябва да се прибере вкъщи още до довечера. Ако ме обича, нека си иде незабавно.
Икономката, леко смутена от неговата разпаленост, обещава да предаде всичко това и се спуска надолу. Той взима шапката и палтото си от стола, където ги е захвърлил и отново тръгва към вратата. Но в същия миг тя се отваря и влиза Анна.
Той се хвърля назад в тъмнината и се притиска до хладната стена. Анна със смях го вика, а след това, тъй като той не отговаря, пита с тревожен глас:
— Джон… Джон… мили! Ти ли си? Къде си?
Със стаен дъх той още по-дълбоко се вмъква в тъмния ъгъл; Анна мисли, чу тъй й се е привидяло в полумрака, преминава покрай него и се качва по стълбите.
Тогава той се промъква към изхода, изскача на улицата и затваря зад себе си вратата.
След няколко минути старата икономка се качва горе и й предава думите на Джон. В пълно недоумение Анна подлага бедната бабичка на суров разпит, но не постига нищо особено. Какво значи всичко това? Каква „работа“ може да застави Джон, който в продължение на десет седмици не е и помислял за работа да я напусне по такъв начин — без да каже дума и без да я целуне! Внезапно си спомня, че преди няколко минути го е повикала, когато й се стори, че го вижда и той не е отговорил; ужасната истина неумолимо се изправя пред нея.
Тя отново завързва лентата на своята шапка, спуска се долу и излиза на мократа улица. Бързо се отправя към дома на единствения живеещ наблизо доктор — едър, груб човек, който в течение на тези два страшни месеца е бил главната им опора и поддръжка. Докторът я посреща на вратата и по неговия смутен израз, тя веднага се досеща за всичко. Той напразно се опитва да я разубеди: откъде би могъл да знае къде е Джон? Кой й е казал, че Джон се е разболял — такъв голям, силен, як юначага. Тя май се е преуморила и заради това епидемията не й излиза от главата. Трябва незабавно да се върне вкъщи иначе и самата тя ще се разболее. И наистина с нея това може да се случи значително по-скоро, отколкото с Джон.