В онези времена, когато най-търсената и ценна стока по пазарите на Европа се смятали силната ръка и твърдият дух, всички Ингърфилдовци /понеже името „Инге“, отдавна вкоренено на йоркширкска почва почнало да звучи именно така/ били наемници и предлагали своята силна ръка и твърд дух всекиму, който плащал повече. Знаели цената си и зорко внимавали да не се минат; но сключвайки сделката, се сражавали храбро, защото били стабилни хора, верни на своите убеждения, макар убежденията им да не били особено възвишени.
Минавало времето и хората узнали за несметните съкровища оттатък океана, очакващи храбреците, които ще съумеят да покорят морските пространства; и спящият дух на стария нормандски пират се пробудил в тяхната кръв и дивата морска песен, която никога не били слушали, зазвучала в ушите им; и те построили кораби и отплували към бреговете на Америка, и, както винаги, завладели огромни богатства.
Впоследствие, когато Цивилизацията почнала да съставя и да въвежда по-строги правила на играта и когато мирните пътища ставали по-доходни от насилствените, Ингърфилдовци се превърнали в солидни и трезви търговци, понеже честолюбивите им помисли се предавали неизменими от поколение на поколение, а различните професии били само различни средства за постигането на една и съща цел.
Може да са били хора сурови и жестоки, но справедливи — в този смисъл, в който те самите са разбирали справедливостта. Те се ползват със славата на добри съпрузи, бащи и стопани, но при това веднага ще забележим, че към тях изпитват по-скоро уважение, отколкото любов.
Тези хора си искали дълговете до последния фартинг, но не са били лишени и от съзнанието за собствените си задължения и отговорности. И не само това, случвало им се да проявяват и героизъм, което е присъщо на великите. Историята е съхранила паметта за това, как някой си капитан Ингърфилд, завръщайки се с несметни съкровища от Западна Индия, — по какви начини му се е наложило да събере своите богатства по-добре тук да не говорим, — бил застигнат от кралска фрегата в открито море. Капитанът на кралската фрегата учтиво се обръща към капитан Ингърфилд с молба да бъде тъй любезен и незабавно да предаде един човек от екипажа си, който тъй или иначе станал несимпатичен на приятелите на краля, с цел /споменатото несимпатично лице/ да бъде светкавично обесен на нок-реята.
Капитан Ингърфилд вежливо отвръща на капитана на кралската фрегата, че той /капитан Ингърфилд/ с най-огромно удоволствие ще обеси когото и да било от своя екипаж, който заслужава това, но няма да преотстъпи правата си нито на краля на Англия, нито на когото и да е друг по целия божи океан. Капитанът на кралската фрегата заявява на това, че ако несимпатичното лице не бъде незабавно предадено, той, за най-голямо съжаление, ще се види принуден да изпрати капитан Ингърфилд заедно с кораба му на дъното на Атлантическия океан. Отговорът на капитан Ингърфилд гласи: "Именно това ще ви се наложи да направите, преди да ви предам един от моите хора." — и атакува огромната фрегата с такава ярост, че след тричасов бой капитанът на кралската фрегата счита за нужно да възобнови преговорите и отправя ново послание, учтиво признавайки доблестта и воинското изкуство на капитан Ингърфилд и предлага — след като онзи е направил достатъчно в поддръжка на своята чест и доброто си име, да пожертва сега нищожната причина за раздора, получавайки по такъв начин възможност да се скрие заедно със своите богатства.
— Съобщете на своя капитан — вика в отговор Ингърфилд, разбрал вече, че освен пари има и други ценности, за които си струва да се сражава, — че „Дивата гъска“ вече е прелитала морето, с корем, натъпкан със съкровища и ако на Бога бъде угодно, ще прелети и този път, но собственикът и матросите на този кораб плават заедно, сражават се заедно и заедно умират!
След което кралската фрегата открива още по-яростна стрелба и успява в края на краищата да изпълни своята закана. Отива към дъното „Дивата гъска“, защото е свършил последния лов, отива към дъното с нос, забит във водата с развени флагове и заедно с нея отиват към дъното всички, които са останали на палубата; те и до днес лежат на дъното на Атлантическия океан, собственикът и матросите, един до друг, охранявайки своите съкровища.