Този случай, чиято достоверност не подлежи на съмнение, убедително свидетелства за това, че Ингърфилдовци, хора жестоки и алчни, стремящи се да придобият по-скоро пари, отколкото любов и предпочитащи хладния допир до златото пред топлите чувства на близки и роднини, все пак носят дълбоко в сърцата си благородните семена на мъжеството, които обаче не успяха да дадат плодове върху безплодната почва на честолюбието.
Джон Ингърфилд, героят на нашата повест е типичен представител на своя древен род. Той разбрал, че производството на масло и мас е едно макар и не особено приятно, но твърде доходно занимание. Живее във веселите времена на крал Джордж III, когато Лондон се превръща в град на ярко осветените нощи. Търсенето на масло, мас и други подобни стоки постоянно нараства и младият Джон Ингърфилд строи голям завод и склад в новото предградие Лайм-хаус, разположено между вечно оживената река и пустинните пространства, наема много работници, влага в това дело своя твърд дух и процъфтява.
През всичките години на своята младост се труди и трупа пари, пуска ги в оборот и отново трупа. Достигайки средна възраст, той става богат човек. Основната задача на живота му — натрупването на пари — всъщност е изпълнена: неговото предприятие е стъпило твърдо на краката си и ще се разширява и по-нататък, изисквайки все по-малко контрол. Дошло време да се помисли за втората важна задача, да се обзаведе с жена и дом, понеже Ингърфилдовци са били винаги добри граждани, достойни бащи на семейства и гостоприемни домакини, устройвали пищни приеми за своите приятели и съседи.
Джон Ингърфилд, седейки на твърдия стол с висока облегалка в своята скромно, но солидно обзаведена столова на втория етаж и бавничко попийвайки порто, се съветва със самия себе си.
Каква трябва да бъде тя?
Той е богат и може да си позволи да потърси добра стока. Трябва да е млада и красива, за да стане достойно украшение за разкошния дом, който той ще вземе за нея в модния квартал Блумсбъри, по-далече от миризмата на масло и сланина. Трябва да е възпитана, с приятни, изискани маниери, за да очарова гостите му и да предизвиква уважение и доверие към него; и, най-главното, да бъде от добро семейство с достатъчно клонесто родословно дърво, в сянката на което би могъл да се скрие от очите на обществото заводът за мас.
Останалите присъщи или неприсъщи й качества не го интересуват особено. Разбира се, тя ще бъде добродетелна и умерено благочестива, както се полага за жена. Не би било зле също, ако се окаже с мек характер и отстъпчива, но то не е чак толкова важно, във всеки случай, за него: Ингърфилдовци не принадлежаха към типа мъже, които се оставят жените им да показват характер.
Решавайки за себе си КАКВА трябва да е жена му, той премина нататък към въпроса КОЯ ще бъде. Кръгът на познанствата му в обществото е твърде тесен. Методично подрежда в паметта си всички, мислено оценявайки всяка позната девойка. Някои от тях са очарователни, някои — просто хубавички, някои — богати; но сред тях няма нито една, която поне малко да се приближава към толкова грижливо създадения идеал.
Мисълта за годеницата е постоянно в ума му и той размишлява по този въпрос в паузите между другите си дела. В свободните минути записва имена по реда, в който те се явяват в паметта му на специален лист хартия, забоден в чекмеджето на бюрото. Пренарежда списъка по азбучен ред и внася в него всички, за които успява да си спомни, критически го преразглежда и прави бележки срещу всяко име. Като краен резултат — става му ясно, че жена трябва да търси измежду своите познати.
Той има приятел, или по-скоро познат, съученик, превърнал се в една от онези любопитни мухи, които във всички времена, бръмчейки, се въртят в най-избраните кръгове и за които, доколкото те не блестят нито с оригиналност или богатство, нито с особен ум или възпитание, хората неволно си мислят: „И как, по дяволите, успяват да проникнат там!“ Веднъж като среща случайно на улицата този човек, той го хваща под ръка и го кани на обяд.
Веднага щом остават сами пред бутилка вино и орехи, Джон Ингърфилд, замислено трошейки между пръстите си един твърд орех, казва:
— Уил, мисля да се женя.
— Прекрасна идея, наистина, просто ме възторгва — отвръща Уил, интересувайки се от тази новина малко по-малко, отколкото от тънкия букет на мадейрата, от която с удоволствие отпива. — За кого?
— Засега още не знам — отговаря Джон Ингърфилд.
Познатият го разглежда над чашата лукаво, без да е уверен струва ли си да се разсмее или следва да се отнесе към думите на Джон съчувствено.