— Искам да ми намериш жена.
Уил Каткарт оставя чашата и го гледа с изумление.
— Ще се радвам да ти помогна, Джек — запъвайки се мънка разтревожен. — Кълна се в Бога, бих се радвал; но, честна дума, не познавам нито една жена, която да ти препоръчам. Кълна се в Бога, нито една!
— Ти се срещаш с много: искам да потърсиш такава, която БИ МОГЪЛ да ми препоръчаш.
— Разбира се, мили мой Джек! — отговаря Уил и въздъхва облегчено. — Досега аз никога не съм мислил за тях точно в този смисъл. Не се съмнявам, че ще успея да намеря точно такава девойка, каквато ти е нужна. Ще положа всички усилия и ще ти се обадя.
— Ще ти бъда твърде признателен — спокойно произнася Джон Ингърфилд. — Сега е твой ред да ми направиш услуга, Уил. Както аз ти направих навремето, ако помниш.
— Никога няма да го забравя, мили Джек — мърмори Уил, чувствайки се малко неловко. — То бе толкова великодушно от твоя страна. Ти ме спаси от разорение, Джек: ще помня това до края на своите дни, кълна се в Бога, до края на своите дни.
— Няма защо да се обременяваш за толкова дълго време — възразява Джон с едва доловима усмивка върху твърдите устни. — Срокът на полицата изтича в края на следващия месец. Тогава плащаш дълга и забравяш цялата тази история.
Уил чувства, че столът, на който седи, почва да става неудобен, а мадейрата като че губи своя аромат. От него се изтръгва кратък нервен смях.
— Дявол да го вземе — казва той. — Нима толкова скоро? Съвършено бях забравил срока.
— Колко хубаво, че ти напомних — отговаря Джон и усмивката на устните му става по-отчетлива.
Уил се върти на стола.
— Боя се, мили Джек — казва той, — че ще ми се наложи да те помоля да отложиш полицата най-много за месец или за два, дяволски ми неприятно, но през тази година никак не съм добре с парите. Работата е там, че самият аз не мога да си получа взиманията от моите длъжници.
— Наистина е много неприятно — отговаря приятелят му, — още повече, че никак не съм сигурен дали ще мога да отсроча полицата.
Уил го гледа с нескрита тревога:
— Но какво да правя като нямам пари?
Джон Ингърфилд повдига рамене.
— Не искаш ли да кажеш, мили Джек, че ще ме вкараш в затвора?
— А защо не? Нали там затварят и други хора, които не са в състояние да си платят дълговете.
Тревогата на Уил Каткарт нараства до невероятни размери.
— Ами нашата дружба! — възкликва той. — Нашата…
— Мили мой, Уил — прекъсва го Ингърфилд, - няма да се намерят много приятели, на които бих дал триста фунта и да не се опитам после да си ги получа обратно. И, разбира се, ти съвсем не си сред тях.
— Дай да сключим сделка — продължава той. — Намери ми жена и в деня на сватбата аз ще ти върна тази полица и ще ти дам, може би още два стотака допълнително. Ако до края на следващия месец ти не ме представиш на жена, която е достойна да стане и е съгласна да стане мисис Джон Ингърфилд, аз ще откажа да отсроча полицата.
Джон Ингърфилд отново пълни чашата си и радушно подмества бутилката към госта, който обаче, въпреки своите навици, не й обръща внимание, а съсредоточено разглежда катарамите на своите обувки.
— Ти това сериозно ли? — пита накрая.
— Съвършено сериозно — идва отговорът. — Аз искам да се оженя. Жена ми трябва да е лейди по рождение и по възпитание. Трябва да бъде от добро семейство, достатъчно добро, за да застави обществото да забрави за моята фабрика. Тя трябва да бъде красива, млада и обаятелна. Аз съм всичко на всичко търговец. Нужна ми е жена, способна да поеме светската част на моя живот. Сред познатите ми няма такава жена. Обръщам се към тебе, защото ти, доколкото ми е известно, си близко свързан с онзи кръг, в който трябва да се търси.
— Ще бъде доста трудно да се намери лейди, която да отговаря на всичките тези изисквания и която би се съгласила с подобни условия — не без ирония произнася Каткарт.
— Искам ти да намериш такава, която да се съгласи — възразява Джон Ингърфилд.
С настъпването на вечерта Уил Каткарт си тръгва сериозен и загрижен; а Джон Ингърфилд в размисъл се разхожда напред и назад по пристана, понеже миризмата на масло и сланина е станала отдавна сладка за него и му е приятно да съзерцава лунните отблясъци върху купчините от бъчви.
Минават шест седмици. В първия ден на седмата седмица Джон вади полицата на Уил Каткарт от големия сандък, където тя се пази и я слага в по-малка кутия, която лежи върху бюрото и е предназначена за по-срочни и неотложни документи.
След два дни Каткарт пресича мръсния двор, минава през кантората и, влизайки в светилището на своя приятел, затваря вратата зад себе си.