С ликуващ вид потупва мрачния Джон по гърба.
— Намерих, Джек! — възкликва. — Не беше лесно, трябва да ти кажа: наложи се да разпитвам недоверчиви възрастни вдовици, да подкупвам доверени слуги, да изтръгвам сведения от домашни приятели. Дявол да го вземе, след всичко това бих могъл да постъпя на работа като главен шпионин на цялата кралска армия.
— Хубава ли е? — интересува се Джон, без да престава да пише.
— Дали е хубава! Мили Джек, ти ще се влюбиш до уши само като я видиш. Може би е малко хладна, но това е тъкмо което ти е нужно.
— От добро семейство? — подписвайки и сгъвайки току-що завършеното писмо.
— Дотолкова добро, че в началото не смеех и да мечтая за нея. Но тя е здравомислеща девойка без всякакви там глупости, а семейството е бедно като семейство църковни мишки. И ето — работата е там, че ние с нея станахме отлични приятели и тя ми каза откровено, че иска да се ожени за богат човек, безразлично за кого именно.
— Това звучи обещаващо — отбелязва предполагаемият жених със своята своеобразна суха усмивка. — Кога ще имам щастието да се видя с нея?
— Днес вечерта ще отидем с теб в Ковънт гардън — отговаря Уил. — Тя ще бъде в ложата на лейди Хетъринггън и аз ще те представя.
И тъй, вечерта Джон Ингърфилд отива в театъра Ковънт гордън и кръвта в жилите му тече съвсем малко по-бързо, отколкото, когато се отправя към пристанището да купува масло; той предпазливо разглежда предложената стока от другия край на залата, одобрява я, представен й е и след по-близкия оглед я одобрява още повече, получава покана да посещава дома й, посещава го доста често и всеки път се чувства все по-удовлетворен от ценността, качеството и другите достойнства на стоката.
Ако Джон Ингърфилд искаше от своята бъдеща съпруга единствено тя да е красива светска машина, то в тази жена той безусловно откриваше своя идеал. Анна Сингълтън, единствената дъщеря на неудачника, но необикновено обаятелния баронет сър Хари Сингълтън /според слуховете по-обаятелен извън семейния кръг, отколкото вътре в него/, се оказала прекрасно възпитана девойка, изпълнена с величава грация. От нейния портрет, дело на четката на Рейнолдс, портрет, който и днес виси над ламперията в една от старите зали на Сити, ви гледа лице поразително красиво и умно, но заедно с това извънредно хладно и безсърдечно. Това е лице на жена, уморена от света и в същото време презираща го. В старите жълти страници на семейните писма, където мастилото е изсветляло, може да се намерят немалко критически бележки по повод този портрет. Авторите на писмата твърдят, че ако портретът въобще притежава някаква прилика с оригинала, то Анна очевидно се е променила силно в сравнение с годините на своето моминство, понеже те добре помнят, че тогава нейното лице е излъчвало весело и ласкаво изражение.
Тези, които я познавали от по-късно казват, че това изражение се върнало към края на живота й, а мнозина даже отказват да повярват, че красивата лейди с презрителната усмивка, изобразена на портрета е същата тази жена, която нежно и съчувствено се е привеждала над тях…
Но по време на странното сватосване на Джон Ингърфилд, това е била Анна Ингърфилд, нарисуваната на портрета на сър Джошуа и такава тя още повече се харесвала на Джон Ингърфилд.
Сам той не свързвал с женитбата си никакви чувства и тя също, което опростявало работата. Той й предложил сделка и тя приела предложението. По мнението на Джон отношението й към брака било напълно нормално за една жена. Главите на твърде младите момичета обикновено са пълни с романтични нелепости. И за него, и за нея би било по-добре, ако тя се е избавила от това.
— Нашият съюз ще бъде основан на здравия смисъл — казал Джон Ингърфилд.
— Да се надяваме, че опитът ще бъде успешен — отвърнала Анна Сингълтън.
Глава втора
Но опитът е неуспешен. По божите закони мъжът трябва да купи жената, а жената да се отдаде на мъжа за друг вид плащане, а не за единия здрав смисъл. Здравият смисъл не се котира на брачния пазар. Мъжът и жената, явили се там с портмоне, в което няма нищо друго, освен здрав смисъл, нямат право да се оплакват, ако след завръщането си вкъщи открият, че са сключили неудачна сделка.
Джон Ингърфилд, предлагайки на Анна да стане негова жена, не изпитвал към нея повече любов, отколкото към някой разкошен предмет от обстановката, купен по същото време и даже не се опитвал да се преструва. Но дори и да се бил опитал, тя все едно, нямало да му повярва; понеже на своите двайсет и две години Анна Сингълтън вече знаела много и разбирала, че любовта — това е само метеор в небето на живота, а истинската пътеводна звезда е златото. Анна Сингълтън била вече изпитала любовта и я погребала в дълбините на душата си, а за да не може призракът да се възнесе оттам, върху гроба нахвърляла камъните на безразличието и презрението, както правели това много други жени преди и след нея. Някога си на Анна Сингълтън й се присънила чудна история. Всъщност, било история стара като света, а може би и още по-стара даже, но на момичето тогава тя се сторила нова и прекрасна. Там имало всичко, което се полага: юноша и девойка, клетви за вярност, богати годеници, безсърдечни родители, любов, достойна да хвърлиш заради нея предизвикателство към целия свят. Но в този неин сън изведнъж долетяло писмо направо от действителността. Било жално и безпомощно: „Ти знаеш, че обичам само теб — било написано там, — моето сърце до смъртта ми ще ти принадлежи. Но баща ми заплашва да прекрати издръжката ми, а ти знаеш, че аз нямам нищо, освен дългове. Някои я намират красива, но може ли тя да се сравни с теб? О, защо парите са нашето вечно проклятие?“ — и множество други подобни въпроси, за които няма отговор, множество проклятия към съдбата, към бога и хората и множество жалби спрямо собствената горчива съдба.