Тъй и живеят те в своя огромен дом, Джон Ингърфилд и неговата жена Анна, далечни и чужди един за друг и нито един от тях не проявява желание да опознае другия по-близко.
Той никога не говори с нея за работата си, а тя никога не го разпитва. За да се възнагради за тези кратки часове, в които му се налага да се откъсне от своите дела, става по-суров и взискателен; той става по-строг стопанин, неумолим кредитор, алчен търговец, измъквайки от хората всичко до последното копче, трескаво стремейки се да забогатее още повече, за да получи възможност да похарчи повече пари в играта, която от ден на ден му се струва все по-изморителна и неинтересна.
И купчините бъчонки на неговите пристани растат и се умножават; неговите кораби и шлепове плават по мръсната река в безкрайни кервани; покрай неговите плувнали в мазнина котли се роят все повече изнемогващи, мръсни създания, превръщащи маслото и маста в злато.
Но ето, че веднъж през лятото, от своето гнездо далеч на Изток излита към Запад зловеща твар. Повъртайки се над предградието Лаймхаус, виждайки тук теснотията и боклуците, усещайки примамващото зловоние, тя се снижава.
Името на тази твар е — тиф! Отначало тя се стаява незабелязана, набъбвайки от тлъстата и обилна храна, която намира в околностите, но накрая, ставайки твърде едра, за да се крие и по-нататък, нагло показва своята чудовищна глава и бялото си лице на Ужаса с крясък се понася по улици и улички, втурва се в кантората на Джон Ингърфилд и гръмко обявява за себе си.
Джон Ингърфилд за известно време потъва в размисъл. После възсяда коня си и през бабуни, втвърдени коловози и ями с всичка сила препуска към вкъщи.
В антрето той се среща с Анна и я спира.
— Не се приближавайте до мен — говори съвсем спокойно. — В Лаймхаус има епидемия; казват, че болестта се предава и от здрави хора. По-добре е да напуснете Лондон за няколко седмици. Заминете при баща си; когато всичко свърши, ще дойда да ви взема.
Той я изобикаля далеко и се качва горе, където в продължение на няколко минути разговаря със своя камердинер. И щом се спуска обратно, отново се хвърля върху седлото и заминава.
Изчаквайки малко, Анна се качва в неговата стая. Слугата, на колене, подрежда един куфар.
— Къде ще го откарате? — пита тя.
— На пристанището, господарке — отвръща слугата. — Мистър Ингърфилд възнамерява да прекара там ден или два.
Тогава Анна се настанява в голямата пуста гостна и на свой ред започва да размишлява.
Джон Ингърфилд, завръщайки се в Лаймхаус, вижда, че за краткото време на неговото отсъствие епидемията се е разпространила силно. Раздухан от страха и невежеството, захранен от нищетата и мръсотията, този бич, подобно на огън обхваща квартал след квартал. Болестта, дълго време таила се, сега се появява едновременно на петдесет различни места. Нямало нито една улица, нито един двор, покрай които да е отминала току-така. Повече от десет от работниците на Джон вече са се тръшнали. Двама са паднали мъртви край котлите само в последния час. Паниката достига невероятни размери. Мъже и жени разкъсват дрехите си, за да видят нямат ли петна или обриви, намират ги или си въобразяват, че ги намират и с крясъци, полу-облечени, изхвърчат на улицата. Двама души, срещайки се в тесен проход, се хвърлят назад, боейки се даже да преминат близо един до друг. Някакво момче се навежда да почеше крака си — движение, което в нормални условия не би предизвикало в тези квартали никакво удивление. Но моментално всички, обхванати от ужас излитат от стаята и по-силните премачкват по-слабите в стремежа си да избягат и да се скрият.
В същото време нямало организирана борба с болестта. В Лондон се намерили добри сърца и ръце, готови да окажат помощ, но те били още недостатъчно сплотени да противостоят на толкова стремителен враг. Има немалко болници и благотворителни заведения, но повечето от тях се издържат в Сити със средствата на бащите на града изключително за бедни граждани и за членовете на гилдиите. Немногочислените безплатни болници са зле оборудвани и вече препълнени. Мръсният, разположен встрани Лаймхаус, забравен от всички, лишен от всякаква помощ, е принуден да се защищава със собствени сили.
Джон Ингърфилд събира старците и с тяхна помощ се опитва да събуди здравия смисъл и разсъдък у своите обезумели от ужас работници. Стоейки на стъпалата пред кантората си и обръщайки се към най-малко изплашените от тях, той говори за това, каква опасност представлява паниката и ги призовава към спокойствие и мъжество.
— Трябва да посрещнем бедствието и да се борим с него като мъже! — крещи той със силен, покриващ шума глас, който неведнъж е свършил работа на Ингърфилдовци по полесраженията и в разбуненото море. — Сред нас не трябва да има страхлив егоизъм и малодушно отчаяние. Ако ни е съдено да умрем, ще умрем, но с божията помощ, ще се постараем да оживеем. Във всеки случай ще се сплотим и ще си помагаме. Аз няма да замина оттук и ще направя за вас всичко, което е по силите ми. Нито един от моите хора няма да остане без помощ.