Джон Ингърфилд замлъква и когато звуците на неговия силен глас затихват в далечината, зад гърба му се раздава нежен глас, чист и твърд:
— Аз също дойдох тук, за да бъда с вас и да помагам на своя съпруг. Ще се грижа за болните и се надявам, че ще бъда полезна. Моят съпруг и аз съчувстваме на вашата беда. Уверена съм, че ще бъдете мъжествени и търпеливи. Ние заедно ще направим всичко възможно и няма да губим надежда.
Той се обръща, готов да види зад себе си пустиня и да се удиви от внезапното помрачаване на неговия трезв до този миг разсъдък. Тя поставя ръката си в неговата и те се вглеждат един друг в очите; и в този миг, за първи път в живота им тези двама души истински се виждат.
Не казват нито дума. За разговори няма време. Имат сума ти работа, срочна работа и Анна се захваща за нея с алчността на жена, дълго време жадуваща за труда, който носи радост.
И като гледа как бързо и спокойно се движи тя посред обезумялата тълпа, разпитвайки, успокоявайки, меко отдавайки разпореждания, у Джон възниква мисълта: прав ли е да й позволява да остане тук и да рискува живота си заради неговите хора? И веднага след това друга мисъл: а как би могъл да й попречи? Понеже през този час той осъзнал, че Анна — не е негова собственост; че той и тя — като че са две ръце, подчиняващи се на един господар; че работейки заедно и помагайки си, те не бива да си пречат.
Засега още Джон не съвсем и не докрай разбира това. Самата тази мисъл му се струва нова и странна. Чувства се като дете във вълшебна приказка, внезапно открило, че дърветата и цветята, покрай които небрежно е преминавало хиляди пъти, могат да мислят и да говорят. Веднъж, шепнейки я предупреждава, че всичко е трудно и опасно, но тя му отговаря просто: „Длъжна съм да се грижа за тези хора тъй, както и ти. Това е моята работа…“ — и той повече не настоява.
Анна притежава чисто женско умение да се грижи за болните, а нейният остър ум заменя от опита. Надниквайки в две-три мръсни бърлоги, където живеят тези хора, тя се убеждава, че за да бъдат спасени, болните трябва да се изведат по-скоро оттук. И решава да превърне огромната кантора — дълга висока стая в другия край на пристанището — във временна болница. Вземайки за помощници седем или осем жени, на които може да се довери, тя пристъпва към осъществяването на своя замисъл. Тя се отнася към счетоводните книги като че ли са стихосбирки, а приходните и разходни ордери, все едно, че са улични балади. Възрастните чиновници стоят зашеметени, представяйки си, че е дошъл краят на света и светът наистина стремително се бухва в пустотата, но ето, че тяхното бездействие е забелязано и тях самите ги заставят да извършат светотатство и да помогнат в разрушаването на собствения храм.
Анна отдава разпорежданията си ласкаво, с най-очарователната своя усмивка, но все пак нейните разпореждания си остават разпореждания и на никого не минава през ум да им се противи. Джон — суровият, властен, непреклонен Джон, към когото от деветнайсет години, от времето, когато е свършил търговското училище на Тейлър, никой не се е обръщал с тон по-повелителен от плаха молба, и който ако се случи нещо подобно, би решил, че внезапно са се нарушили законите на природата — неочаквано за себе си се оказва на улицата, бърза към аптекаря, за миг забавя крачки, съобразявайки защо и за кого прави това, недоумявайки кой му заповядва да отиде там и бързо да се върне обратно, изумява се кой е посмял да му нарежда, спомня си, че е заповядала Анна, не знае какво да мисли за това, но бързо продължава пътя си. Той „живо се връща обратно“, получава похвала за това, че се е върнал толкова пъргаво и е доволен; и отново го изпращат на друго място със заръка нещо да каже като стигне там. Той тръгва понеже постепенно свиква с това, че го командват. В средата на пътя го об хваща силна тревога, тъй като, опитвайки се да си повтори поръката, за да се убеди, че я е запомнил, открива, че я е забравил напълно. Спира развълнуван и дълбоко обезпокоен, размисля дали да не съчини нещо, тревожно мери шансовете — какво ще стане, ако постъпи така и всичко после се разкрие. Внезапно, за свое дълбоко изумление и радост, той си спомня дума по дума какво му е било наредено и хуква по-нататък, отново и отново повтаряйки си поръчаното…